Mina Uzanicheva's Blog

Just another WordPress.com site

АКТРИСАТА И РЕЖИСЬОР НИНА ДИМИТРОВА: КАНИХА МЕ В 6 ТВ ПРОЕКТА ЕДНОВРЕМЕННО. ОТКАЗАХ! юли 6, 2017

Filed under: Срещи — minauzanicheva @ 1:30 pm

Нина Димитрова със свои ученици на сцената в Сатиричния театър. Снимката е от Фейсбук профила на Нина, вероятно правена от Иван Захариев.

Трудно е да се определи Нина Димитрова с една дума. Актриса, режисьор, преподавател, творец, автор на спектакли, които по света посрещат като истински културни събития, не на последно място – майка; често й лепят етикета „бившата жена на Зуека” заради дългогодишната връзка с актьора, с когото имат почти 18-годишна дъщеря. Всичко това обаче не е достатъчно, за да опише удивителното съчетание между талант, работоспособност, упоритост, интелект и липса на всякакъв компромис с професионалните и моралните норми, които изграждат артиста Нина Димитрова. С последния си спектакъл тя за пореден път доказва, че е способна да прави чудеса на сцената и то с на пръв поглед подръчни материали – греди и летви. Нейната режисьорска версия на „Ревизорът” от Гогол, която се играе в Сатиричния театър, е толкова естетска, премислена и изпипана във всеки детайл, че бе определена като театрален шедьовър още на своята премиера. А в нея дори не играят професионални актьори. Това е учебен спектакъл на студенти в трети курс на НАТФИЗ, на които Нина преподава и които слагат в малкия си джоб много актьори със статут на „звезди”.

Нина, защо точно „Ревизорът” на Гогол?

Гогол казва, че е написал тази пиеса с тъга по идеала и с разочарование от съвремието си. Мога да кажа същото за себе си. Аз съм силно разочарована от тази консуматорска лудница. Целта в един живот не може да бъде пари, не може да бъде и да станеш известен, нито да добиеш власт с цената на всичко. Не го приемам и затова правя този спектакъл. Това е една от най-великите пиеси, които някога са писани, и със сигурност считана в Русия за най-великата за всички времена. „Пиеса за нищожността на нищожния човек”, казва Пушкин, за една шайка овластени мошеници, подлеци, рушветчии, кариеристи, страхливци, аз ги наричам мишоци, чийто свят се разклаща. Не са случайни висящите греди на сцената. Те са подрязани с по 10 сантиметра отдолу – изведнъж цялото благополучие, изградено върху подлост, лицемерие и престъпления, започва да се разклаща. Тези герои водят битка на живот и смърт, за да запазят онова, до което са се докопали с цената на толкова много неморалност и престъпност. Самият Гогол казва: „Аз се смея над греховната човешка природа и над онази погубваща човешка страст да притежаваш” – да притежаваш богатство, власт, слава и известност. Това е голямата му болка – че човек може да падне толкова ниско заради корист и че едно нищожество, стига да има пари, власт или известност, се превръща във важен и значим човек. И днес нищо не се е променило. Аз виждам много нищожни дребни хора, лишени от всякакви идеали, чиято единствена цел са парите, властта или известността – тези три неща, които светът приема като изключително значими. Променените стойности!

Героите в пиесата са подмазвачи и рушветчии, които разсмиват с налудничавия си стремеж да запазят това, което имат. Но финалните реплики, отправени към хората в залата, са: „На кого се смеете? На себе си се смеете!”. Вие виждате ли себе си в такава ситуация?

Аз съм съгласна с Гогол и непрекъснато го цитирам, а той твърди, че в тази пиеса всеки ще намери по нещо от себе си. Всеки в някакъв момент от живота си попада или може да попадне в такава ситуация. Единственият шанс да се спасиш е да не се поддаваш на страстта на всяка цена да притежаваш нещо.

Вие успявате ли в това? Сигурно сте имали много изкушения?

Аз съм малко по-бамбашка. За добро или за лошо, се старая да не правя компромиси и да имам някакъв морал в едно, смятам, изключително безморално време. Винаги казвам, че мен само Господ ме варди, нищо друго не би могло да ме опази с тази моя позиция и нетърпимост. Смятам, че след като човек посяга да направи такъв спектакъл на сцена, за да удари камбаната на предупреждението към други хора, не бива да отстъпва от тези принципи и в живота си.

Често споменавате, че за вас не е важно човек да е известен, а талантлив. Във вашата професия известността идва от телевизията. Сигурно сте имали предложения от тв проекти.

В далечната 93-а или 94-а, когато в България имаше само едно телевизия, получих предложения за 6 предавания едновременно. Едното беше „Ку-ку”, другото – „Вариант 3” на Живка Гичева с Иван Кулеков, Алис Крайчева правеше едно предаване, останалите вече не си ги спомням. Доста се чудих, накрая реших да опитам. Със Зуека направихме един страхотен текст на страхотния сатирик Вальо Пламенов, светла му памет. Тогава Петър Курумбашев, който беше в „Ку-ку”, се обади и каза, че е много дълго и трябва да го разделим на по две минути, аз казах, че това няма как да стане. После поиска да го разделим поне на две части. Аз се опитах да му обясня, че този текст няма как да се раздели поради естеството на неговия характер и на начина, по който е написан. Тогава разбрах, че приема ли предложението, бих отишла на място, където нещата стават „ляп-тяп”, както е фамилията на един от героите в „Ревизорът” – тупа-лупа, че бих срещнала изключително неразбиране по отношение на професионални правила от хора, които за съжаление нямат необходимото образование. Никога не съм се изкушавала от известността, смятам, че човек много лесно би могъл да я постигне. „Показвай едно магаре всеки ден по телевизията и то ще стане известно”, казваше Зуека навремето. Аз милея да се промени манталитетът на българина, за когото актьор е само този, който е по телевизията. А има толкова млади кадърни хора! Аз например в последните три години в моя театър „Кредо” работя с две млади момчета, които влязоха блестящо в двата спектакъла на мястото на Зуека – „Шинел” и „Каквото направи дядо”. За една година научиха представленията на три езика и те продължават да се играят със същия успех като преди. След това направих „Дневникът на един луд” със Стелиан Радев, той получи номинация „Икар” за дебют, номинация „Аскеер” за изгряваща звезда и наградата за мъжка роля в Габрово. Аз не обичам познатото, то не ми е интересно. Обичам да откривам автори, нови неща, нови хора, да се изненадвам. Другото всеки го може. Не искам да бъда „масата”. Моята баба казваше: „Когато всички стоят вляво, ти застани отдясно”.

Да разбирам ли, че може би в личен план съжалявате за раздялата със Зуека, но поне в професионален сте я преодолели?

Не, аз за нищо не съжалявам! Даже в известен смисъл се чувствам много облекчена, защото открих нови светове. А в професионален план съм много по-щастлива, защото работя много по-бързо, срещам се с много повече хора, най-вече тези млади хора, които работят в театър „Кредо” и които играят в „Ревизорът”. „Дневникът на един луд” беше проект, който започнах за Зуека преди много години и трябваше да завърша. А „Ревизорът” е много подходяща за обучение, но занапред планирам да работя и с автори, които не са правени в България.

Непрекъснато подчертавате, че вашият „Ревизор” е учебен спектакъл, но…

Студентите играят като професионалисти.

Как се постига това? Говори се, че доста сте им се карали.

Аз съм им казвала, че не викам на хора, които са ми безразлични. Те знаят, че спра ли да им крещя, да изисквам от тях и да им изваждам душата, значи работата е много зле, значи са ми безразлични и не се вълнувам какво ще излезе от тях. Аз не мога да остана безразлична към нито един от тях, тъй като много ги обичам. Когато обичаш някого и го видиш, че се дави, не може да му натиснеш главата и да кажеш: „Браво! Много добре го правиш!”. Смятам, че трябва да му подадеш ръка, ако ще и с драстични средства, да го извадиш от затрудненото положение и да го спреш от хлъзгавото нанадолнище, по което тръгва. Понеже те знаят това, не могат да ми се сърдят. И е факт, че аз им се карам, те ме прегръщат, после аз ги прегръщам… ако ни гледа човек отстрани, ще каже, че не сме добре. Аз не мога да работя с хора, които не обичам. Дори да са най-талантливите и гениалните, никога няма да работя с тях, защото смятам, че в творчеството хората трябва да се обичат.

Често споменавате младостта като почти висша ценност.

Младостта е състояние на духа, не на тялото. Тя има преимущество – неистовата енергия, която много често се пилее безразборно, и своята неопороченост. Тези млади хора имат нещо много ценно – своята искреност. Ние казваме: „Искреност до дупка! Няма да лъжем никого”. Те не са обременени от щампи, те са абсолютно чисти създания.

Споделяли сте, че днес „звездобройството е на мода”. Това означава ли, че не бихте работили със звезди. Работили сте със Зуека, разбира се, но…

Той беше мой студент във втори курс, когато започнахме. Като казвам „звездобройство”, аз ненавиждам думата „звезда”, защото тя е абсолютно девалвирал етикет, който се лепи на всичко. Щом някой, който си бърка в носа, може да бъде звезда, за какво да говорим? Аз не съм против всеки да получи своята зрителска известност за това, което прави, и за своя талант. Но съм против този етикет да се лепи на хора, които не го заслужават. В този смисъл няма значение кой колко е известен, важното е колко е талантлив. Известността не е порок за талантливи хора, но е огромен проблем и объркващо обстоятелство за зрителите, които не могат да направят разлика между стойностното и не особено ценното.

Обмисляли сте „Дневникът на един луд” 13 години, Стелиан е бил още момченце на десетина години…

Преди премиерата на „Шинел”, той стоеше с един болт от клетката и обясняваше на своя колега Димитр Несторов – също много талантливо момче, което играе в спектакъла ми по Андерсен: „Този болт е сложен, когато съм се родил”. Стенли е доказателство, че може да се разбие клишето, че тази роля се играе от 40-годишен известен, опитен актьор, че моноспектакъл никой няма да гледа и т.н. Елате да видите! Пълна зала, млади хора, средната възраст на зрителите е около 25-30 години, момчето е талантливо, работи. Усвои всичко като магьосник. Аз имам един отговор на клишето – човек може да се бори за своето достойнство и на 23 години, и на 40, и на 100, стига да поиска.

В тази връзка сте казвали, че можеш да се пречупиш и на 20 години, и на 40, и на 60, и на същата възраст да кажеш, че си човек с главно „ч”. Вие кога сте се пречупвали?

Аз непрекъснато докарвам работата дотам, че да се налага да ме пречупват. Но не се давам. Ако вярвам в нещо и съм убедена в него, никой не може да ме убеди в обратното, никога не бих направила компромис с разбиранията си за морал, професионализъм, за каквото и да било в името на каквито е да било придобивки.

Със спектаклите си сте обиколили много голяма част от света. Къде ви приемат най-добре?

Не мога да кажа, че има съществена разлика в държавите, аз навсякъде се чувствам добре, но много обичам Япония. Това е страна, в която на драго сърце бих живяла. Харесва ми, че там другият е важен – пълна противоположност на нашата страна. Харесва ми това старание да си внимателен, да обгрижиш другия, да направиш нещо за него. Японците за мен са уникат в целия свят, защото глобализацията не ги е засегнала в отношението на хората един към друг.

А Русия?

Има две меки на театъра – Москва и Лондон. Аз имам специално отношение към всичко руско, може би защото навремето доста учих руски и мога да общувам с тази култура на нейния език. Обичам тази широка руска душа, това е велика страна с велика култура и може би е едно от малкото места, където културата е нещо ценно, въпрос на престиж. В България културата не е престиж.
Дъщеря ви е почти на 18 години. Ще наследи ли вашата професия?
Тя е с доста таланти, свири на пиано, рисува, танцува страхотно, чете много. Не знам накъде ще се развие, но аз винаги ще я подкрепям, каквото и да избере. Не искам да я насилвам за нищо.

Съжалихте ли някога, че избрахте театъра?

Никога! Сега да почна отначало, пак това ще избера.

Спектакълът „Каквото направи дядо” е по приказка на Андерсен, която разказва как един дядо тръгнал от дома си с кон, а се върнал само с гнили ябълки, но неговата баба дори за това го похвалила и заради нейната обич забогатели. Вие като нея ли сте?

Не! Аз ако бях толкова умна, колкото е бабата в приказката, сигурно щях да имам по-малко лични главоболия. Този спектакъл е на половината на възрастта на „Шинел” и има половината от наградите му. Един голям руски критик го нарече „История за загубения рай”. Това в живота не се случва, за съжаление. Когато видите една възрастна двойка да се държи за ръка, се чувствате страшно умилително, нали? Да видите млади хора така е нормално, но след 40-50 тази картинка е много рядко срещана именно защото хората някъде по пътя, в съвместното си съжителство забравят, че важното е да живееш за другия. Важното е, каквото и да направи другият, да му казваш, че е добре. В ръцете на жената е ключът към семейното щастие. Каквото и да направи дядо, казвай му, че е хубаво, радвай му се, ако ще и най-голямата глупост да е. Защото мъжете имат нужда от поощрение. Голямата мъдрост на всичко това е, че любовта е повече от злато. Където има любов, и в преспите е топло, казвам аз, когато обяснявам защо сценографията ми е от вата, в която се потиш. Това е абсурдът на топлия сняг. И снегът може да те загрее, стига да има този пламък, тази искрица, наречена любов, която да поддържа огъня.

Със Зуека се разделихте преди години. Поддържате ли контакт поне служебно?

Разбира се, че поддържаме . Ние имаме общо дете и това е нормално. И не е само служебно. Чуваме се, поздравяваме се за празници, ние все пак сме интелигентни хора, колкото и да се опитват да ни изкарват простаци. Оказа се, че по тази тема има големи съчинители, както казва Гогол, но лошото е, че сюжетите са по матрица. И като прочетеш, се оказва, че въображението на тези, които ги пишат, е много бедно.

Публикувано във в. „Уикенд“, брой 11, 2017 г. 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s