Mina Uzanicheva's Blog

Just another WordPress.com site

Иван Юруков. СРЕЩУ СТЕНАТА май 22, 2020

Filed under: Срещи — minauzanicheva @ 10:31 am
Tags:

От МИНА УЗАНИЧЕВА

Уважаеми читателю,

В живота си досега съм ходила на уроци по рисуване точно 5 пъти. Месеци наред водих преговори за интервю с Иван Юруков за сп. „BIOGRAPH“, но уговорката с актьора направихме точно когато взимах урок номер две. Това ми се струва интересно съвпадение, защото самият Иван е художник. Доста преди да ми даде това интервю, го бях гледала в спектакъла на Петринел Гочев „Майстори“ от Рачо Стоянов и много се впечатлих от една огромна композиция, която той рисува директно пред очите на зрителите, а след това разкъсва в хода на действието. Помолих да участва в рубриката на списанието „Интервю в картинки“ и той изпрати осем много интересни отговора на осемте въпроса, които му зададох. Някой ден може да ти ги покажа. Понеже работихме чрез посредник, а и добрата организация не е сред силните ми страни, му занесох списанието с отпечатаното интервю в картинки с цели две години закъснение. Но, както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Той с интерес разгледа рисунките си, които явно беше забравил. После ми даде интервюто, което ти предлагам да прочетеш. Смятам, че стана много интересно. Предразполага към размисъл.

 

 

За Иван Юруков се написани много клишета, но той не обича готовите фрази и бързите обобщения. Нарича ги „лексиконни глупости“. Предпочита да изследва нови територии, вместо да се стреми към предварително заложените рамки, които правят ежедневието лесно, но и скучно. Без излишна скромност отсича, че е център на собствената си вселена, носи със себе си своя личен хоризонт, който се променя с всяка следваща крачка. 

Роден в Сандански, Иван Юруков се занимава със спорт от дете. Съвсем малък започва да тренира плуване, а след това се насочва към рисуването. Иска да стане художник. На сцената стъпва случайно, когато е 19-годишен. За да не скучае вечер, решава да се запише в самодеен театър. Там го приема Ангел Ангелов – Батката – човек, за когото и днес актьорът говори с огромна почит, а когато произнася името му, в гласа му се усеща особена тържественост. Днес Иван има десетки роли зад гърба си, играе в едни от най-добрите представления на Народния театър „Иван Вазов“, сериалът „Столичани в повече“ го превръща в тв звезда, главната роля във филма „Дъвка за балончета“ предизвиква аплодисменти от феновете на съвременното бг кино, а в сериала „Откраднат живот“ актьорът участва вече втори пореден сезон. 

Но Иван Юруков е нещо много повече. Той е и режисьор, монтажист, сценарист, музикант – артист, който търси лично удовлетворение във всичко, което прави.

 

Иване, като дете сте учили в плувен спортен интернат. Какво си спомняте от това време?

Беше в парка на Сандански – изключително красиво място! Открит басейн с олимпийски размери, пълнеше се с минерална вода, така че и през зимата можеше да се плува на открито сред облаци от пара. Беше доста труден период от живота ми заради голямото физическо натоварване. Плувахме по 10-12 километра на ден – двуразови тренировки: тичане в парка, загряване, след това – във водата, после – училище, накрая – пак в басейна. Почивката беше само в неделя следобед. Живеехме в този интернат… В училище всички разпознаваха, че идваме оттам, защото лицата ни изгаряха от слънцето, а ластикът на плувните очила оставяше светли следи. Там бях от първи до седми клас.

Родителите ви пуснаха толкова малък? 

Това беше мое желание, което те уважиха. Исках да се науча да плувам, баща ми ме заведе там и веднага ме взеха. Благодарен съм, защото се научих да плувам, станах по-дисциплиниран, беше много сериозна строева подготовка, след която дори в армията не беше много натоварващо за мен.

Какво е мнението ви за казармата? 

Този въпрос задавате на неволеви офицер от запаса с пагон младши лейтенант. Когато се набираха новобранците, развитието на момчетата се следеше четири години преди постъпването в армията. Може би заради интерната, или заради нещо друго, попаднах в школа за запасни офицери в Плевен малко преди да бъде затворена. Всички, които постъпихме там – около 2000 войници, станахме запасни офицери… всички без един, който целенасочено не взе изпита. Той е мой приятел. Така че аз съм човек, влязъл в армията и станал офицер против волята си, но придобил добри приятелства и хубави спомени от казармата.

От спортист ставате художник, после – актьор…

Не съм станал художник, не бих могъл да се нарека така! Рисувам, откакто се помня, това ми е дадено. Проблемът е, почти не съм го развивал през годините. Занимавал съм се известно време, спирал съм, напоследък пак се връщам към него. Умея или поне се опитвам да се изразявам с бои и моливи. Това не ме прави художник, просто ме кара да се чувствам добре, разтоварва ме. За мен то е себеизразяване, което няма за цел да стигне до публика, по-скоро е лично удовлетворение.

В автобиографията си Чарли Чаплин казва, че художниците са асоциални, писателите – твърде интровертни, актьорите заради професията си са леко егоцентрични, а най-приятни за общуване са музикантите. Вие като че ли съчетавате всички тези професии?

Общувам с артисти и споделям тази мисъл на Чаплин. Общувам и с много музиканти. Виж какво съвпадение! В деня на това интервю имаме концерт с мои приятели, с които ще свирим пред публика парчета на любими банди, както и наша собствена музика. Вълнувам се както преди премиера! Групата ни се казва „Терпентина” – група приятели, които рядко се събират, за да свирят, но го правят с удоволствие. Наскоро имаше годишнина от рождението на Димитър Воев от „Нова генерация” и го чествахме. Ударно разработихме няколко техни парчета, изсвирихме ги и се получи доста добре. Решихме да направим още едно участие. Всичко е за забавление. Прекрасно е, защото с тези момчета тичаме с една посока.

Всичко е за забавление? И извън музиката ли? 

По-точно казано, всичко е за лично удовлетворение. Човек много често се чувства неудовлетворен, налага му се да се занимава с неща, които е принуден да направи заради чисто битовото си съществуване или заради невъзможността да прави нещо друго. Ние сами поставяме границите си като капани, от които излизане няма. Това ни кара да страдаме, а когато човек се усети по този начин, обикновено има нужда от някакво удовлетворение, което да му върне усещането за първия път, за детството, за влюбването. Да рисувам, да свиря, да пътувам – въобще изкуството е за мен необходимото дерайлиране от бита.

Разкажете за групата си, кой още свири в нея? 

Интересното в тази банда е, че повечето сме актьори по професия. Стоян Младенов играе в „Зад канала”, Николай Димитров-Коки е в театър „София”, китаристът ни е Стоян Божкилов – известен български художник с много изложби и в чужбина. Иван Вълев, който е писател, е другият член на групата, а най-новият е Милен Апостолов – композитор и диригент. За първи път излизаме на сцена в тази конфигурация и, честно казано, се вълнувам. Имам 40 роли в театралното си минало, средно играя по 150 представления на година, но това вълнение, което изпитвам в момента, е много по-различно, ново за мен. Нямаме амбиции да изграждаме грандиозна  музикална кариера и да покоряваме хоризонти, просто всички изпитваме нужда да правим музика. Другите също се вълнуват, доказателство за това е общият ни чат, където се появяват цитати като „Щом музиката храни любовта, тогава свирете!” – Шекспир. Всеки от нас се стреми към онова ужилване, което ни кара да се чувстваме живи! Както и друг път съм казвал, музиката за мен е невидима невеста, която ме кара да тъгувам, да се смея, да плача, да копнея, да мечтая…

Не сте изгубили детската способност да мечтаете? 

Както казва Димитър Воев, „страх ме е от себе си, когато загубя мечтите си”. По същия начин и аз не искам да губя мечтите си, продължавам да мечтая и вярвам, че това е изключително важно. Винаги, когато правя или не правя нещо, се стремя да държа сетивата си нащрек и да откривам красивите неща. Стремежът към добро и красота неизменно се съпровожда от мечти.

Не са ли ви казвали да слезете на земята? 

Какво ли не са ми казвали! Тези съвети не са адресирани към мен, а към човека, който ги отправя, той всъщност го казва на самия себе си. Аз съм център на собствената си вселена и знам къде е земята – но моята земя, на която трябва да сляза. Аз нося хоризонта със себе си, той върви с мен и се променя спрямо собственото ми гледище, така че какво означава да слезеш на земята? Чия земя? Или „Стегни се, бе човек!”? Други път казват: „Отпусни се!”. Всъщност тези добронамерени съвети от околните не са адресирани към нас, те се връщат като бумеранг към тези, които ги изпращат.

Близките ви как реагират на тези постоянно местещи се ваши хоризонти? 

Моето семейство винаги ме е подкрепяло. Никога не са ми казали: „Слез на земята, стани адвокат!”. Това са настойнически укази, които моите родители не са проявявали. Още от малък са ме оставили сам да си чертая пътя с огромното условие, че ще е в жизнеутвърждаваща посока.

В това, което правите в театъра и киното, се усеща преобладаващо присъствие на гениални творци и интелектуалци – Моцарт, Паганини, Чехов, дори героят ви в „Майстори” е човек, който се отличава от тълпата. Самият вие стремите ли се към нещо подобно? 

Не. Не подражавам на идоли, опитвам се да слушам сърцето си, макар прекрасно да знам, че то е просто кух мускулест орган, който има помпена функция. Желание за личното удовлетворение ми дава сила и воля да правя всичко, което правя.  Избягвам тривиалните неща, защото вярвам, че посредствеността съсипва човека. Старая се това, което правя, да е по свой начин уникално и тази уникалност да го отличава в общото. Съвсем закономерно това прави мен самия различен. Често са ми казвали: „Ти си много странен”. Даже са ме наричали луд. Това са индикации, които ми напомнят, че в очите на другите може би наистина изглеждам нестандартен. И колкото повече мисля за това, толкова по-ясно разбирам, че е безсмислено да го мисля. Предпочитам да не си задавам въпроса дали наистина е така, а просто да действам, да бъда в постоянно търсене. Ако човек ходи по отъпканата пътека, няма да намери боровинки, те вече са изядени. Трябва да тръгне по чукарите и там може да ги види.

Затова ли утвърден актьор като вас решава да учи режисура? 

Вече 20 години се занимавам с театър и кино, но през цялото време не съм спрял да правя и други неща, свързани с изкуството. Учех се на кино. Снабдих се с камера, с обективи, постепенно с колеги започнахме да създаваме истории, да ги снимаме, да ги монтираме, да правим късометражни филми, клипове… Това е много дълъг процес, натрупване, което пазя в себе си през годините, но просто не е било на първи план. Научих се да монтирам на професионална монтажна програма – нещата, които снимаме, монтирам сам. Постепенно, като обединим всички изкуства – музика, рисуване, композиране, театър и техническите познания за правене на кино, получаваме солидна подготовка за създаване на пълнометражен филм. И за да бъде всичко легално, защото институциите обичат дипломираните творци, реших да се дипломирам. Първият пълнометражен филм, който направихме, е плод на тази дългогодишна подготовка. Всички, които участваха в него, го направиха безвъзмездно – без никаква парична облага. Работиха с желание, вложиха цялото си познание, цялата си любов в този филм. Той се казва „До последния каприз” и се занимава именно с темата за артиста, стигнал до най-ярката светлина на прожектора, и момента, в който решава да напусне тази светлина, защото е заподозрял себе си в посредственост. Основна линия са две момчета от едно село, които нямат друга алтернатива, освен да станат фермери като баща си. Изведнъж се появява човек на изкуството, който възпламенява в тях неподозиран пламък, те се запознават със света на музиката и това променя цялата им нагласа към живота. Децата се ангажират да реновират отдавна изоставения киносалон в селото. Това са неща, които като че ли всички трябва да ценим и пазим в себе си – да се стремим към красивото, преди да щракаме с пръсти и да натъпчем коремите си.

Кога ще видим филма? 

Труден е пътят на този филм, защото не е финансиран от никъде. Успяхме да го заснемем, сега сме на финалния етап – монтаж а , предстои постпродукция и едва тогава можем да говорим за премиера. Всичко е свързано с пари, с които засега не разполагаме, но въпреки всичко вярвам, че този филм ще се случи скоро.

Откъде е този плам да се изправяте срещу стената? Казвате: „хващаш бика за рогата и каквото стане!”

Вярвам в непредвидените ситуации. Човек мисли, че може да си начертае план, който да следва, и той да му даде комфорт, но този комфорт е лишен от изненади, а аз обичам изненадите.

Често споменавате детството, то присъства и в работата ви…

Детството връща към усещането за първите пъти – най-ценното, което човек може да има, но бързо изгубва с овъзрастяването си. Първото излизане от града, първото гмуркане в морето… всичко, което се случва за първи път, се случва в детството. И това е най-красивото нещо, което човек не може да съхрани, дори и в спомените си, защото възможностите за тези първи пъти стават все по-малко и по-редки. Моето желание е … сега си давам сметка – като че ли ми се иска да откривам нови зони с „първи пъти“ и това да не спира. Затова може би се занимавам с много неща, които ми отварят територии, където да се чувства като за първи път. Човек може да бъде всичко!

Как обаче намирате енергия за всичко това? Вие сте зодия Близнаци, за които казват, че никога не остаряват.  

Абе, важното е да изглеждаме добре! (смее се – б.а.) Наскоро се шегувах с един приятел, който имаше юбилей, и на подаръка му написахме: „Честити 17 години и 33 години житейски стаж!“. Не съм боледувал често, за щастие, но наскоро получих някакви усложнения и се наложи „по пътеката“ да вляза в болница. Там като че ли слязох от коня, спрях се за малко от този вихър, който през цялото време ме води. Около мен имаше хора, които страдат, и се замислих колко силна е гравитацията, колко стабилно и мощно ни притегля земята към себе си и колко крехка е нишката, която ни държи изправени. Тази енергия, тази нишка, като че ли също е вид нагласа за живот. На човек, ако не му е интересно да прави неща, естествено е гравитацията да го смачка. От желанието да попива, да търси и отваря нови зони, като че ли идва този порив за живота.

Изпитвали ли сте притеснение, че не сте си на мястото? 

Много често. Не мисля, че има мислещо същество, особено което се занимава с хуманитарна дейност, което да не си задава такъв въпрос – „Откъде накъде моят мироглед ще бъде меродавен за всички?“. От друга страна нещата, които правя, не пречат на никого и това е успокояващо.

Учили сте НАТФИЗ при Стефан Данаилов. Давал ли ви е той оценка за развитието ви в професията, след като завършихте? 

Стефан Данаилов създава много силна връзка с всичките си студенти. Трудно можете да чуете поощрение от него в смисъл, че спрямо някакъв критерий си получил добро постижение. Неговите поощрения са особени, лични. Скоро имахме телефонен разговор и само в няколко думи той ми даде да разбера, че съм на прав път. Това ми стига. Той е прекрасен човек с изключителна харизма. За мен е много важен.

Как поддържате хигиена в работата си? 

Хигиената – това е естетическата цедка, която човек сам си създава през годините. Моята естетическа цедка не ми позволява да допусна нещо, което не отговаря на същността ми. Предпочитам да правя неща, които ме докосват, които са близко до мен, които преди всичко имат ценно съдържание, а не само лъскава форма – просто фойерверк. Много е лесно човек да бъде звезда. Като искаш да си звезда, качи се на върха на елхата! Много хора предпочитат моменталната слава – сега или най-късно утре.

Голямата слава при вас като че ли дойде със сериала „Столичани в повече“…

Причината е ясна – телевизията е в дома на всеки, който живее на територията на България. Всеки би могъл да види това, което му показват. Показва се Иван и вече го познават. Но лабораторията, в която Иван се изгражда като актьор, е театърът. Иван е артист не защото е в телевизора, а защото търси себе си в музиката, рисуването, общуването с хора, в изкуството.

Започва нов сезон на „Откраднат живот“ – втори за вас.

Много е деликатна темата в този сериал – хора в една болница, които се борят да спасят човешкия живот, пренебрегвайки своя собствен. Професията на лекарите е нещо много отговорно и неблагодарно. Общувал съм с доктори за това и те много често казват, че ангажиментът им към пациентите не спира, след като си тръгнат от болницата, защото проблемът не свършва с работното им време. Но когато пациентът оздравее, забравя за лекаря, който го е излекувал, дори не му се обажда. А лекарят продължава да се притеснява за него. Тази професия и изключително силно свързана с човещината, а в сериала се опитваме да пресъздадем тази сложност на взаимоотношенията. В този смисъл моят герой е много по-различен от всичко, което съм правил, и работата ми върху него става все по-интересна, но и трудна, разбира се.

Докато бяхте в болница, имаше ли лекари, които да ви разпознаят като свой колега? 

Да, невролозите, които дори ме извикаха в стаята си, за да ми покажат ядреномагнитен резонанс на пациент със сложен казус в мозъка – хематом, абсцес и т.н. Беше интересно да си говорим, че в сериала, в който играя, съм неврохирург, а самият аз съм в неврологията на столична болница. Нямаха критики към сериала. В него работят добре подготвени консултанти, практикуващи хирурзи, всичко е много стриктно, детайлно, контролирано от професионалисти.

Казвали сте, че може би сте най-номинираният актьор, който никого не е печелил театрална награда. 

Казвам го като шега, това не ми е проблем, за мен няма никакво значение. Наистина имам около 6-7 номинации… не знам точно колко са. Може би съм се вълнувал първия път. Сега вече съм рецидивист.

Изключително открит сте, когато говорите за себе си, а в същото време има неща, които системно отказвате да коментирате. Рядко споменавате дори че сте женен.  

Говоря за себе си в изкуството. Това ангажира публиката. Останалото е клюка. Не го крия, но не е обект на обсъждане. Личният живот занимава само мен и моите близки. Нещата, които правя като артист – човек на изкуството, не приемам просто като професия, а като нагласа за живота. Стремежът ми е с тях да давам на хората нещо хубаво, да провокирам нещо красиво у тях, а това ги вади от графа „Професия“ и ги прави нещо по-специално. Бих искал това да ангажира публиката. Останалото е лично. То е в моята градина и е неприкосновено.

Ники Кънчев ви нарече „Пилето, което се казва Орел“. 

Това е свързано с моя моноспектакъл „Пилето, което казва ку“. Текстът е на Александър Урумов. За мен спектакълът се получи много интересен, личен, смислен, виждам, че вълнува и хората. Стана типично в мой стил – малко встрани, извън държавния театър, без субсидии. Това е частна, лична инициатива, което за мен го прави специален. А публиката го възприема със сълза и смях.

И филмът ви не е одобрен за държавна субсидия. Казват, че имало мафия във финансирането.
Това са територии, в които не мога да влизам и в този смисъл не могат да ме дразнят. Ако не са възприели нашия проект и не са гласували за него, не е, защото са мафиоти, а защото за тази комисия продуктът ни не е достатъчно добър. Филмът така или иначе намери своя път и беше заснет. Това, че не отговаря на критериите на комисията, не е по нейна вина, а по моя. Фактът, че съм кандидатствал, означава, че съм ангажиран с това, което се случва. Но не очаквам, че веднага ще плеснат с ръце и страшно ще харесат моя проект. Нещата са закономерни. Това, което се възприема, има характер, базиран на вкуса на тези, които го избират. В този смисъл нашият филм, бидейки такъв, абсолютно естествено отпада и няма защо да роптая. Бих се зарадвал, ако получим субсидия, но не мога да, че не сме получили, защото той отговаря на друг критерий, на друг вкус.

Доволно ли е детето във вас от мъжа, в който се е превърнало?

Не мога да направя този паралел. Ние сме много свързани. Ако миналото и бъдещето се определят от настоящето, 40-годишният Иван трябва да живее с такава нагласа, че когато стане на 50, да е удовлетворен, да е щастлив. Ако живея с идеята за минало, вече не съм щастлив. Ако живея с нагласата, че ще бъда по-добре в бъдеще, а не сега, пак не съм щастлив. Идеята ми е днес, с отварянето на очите ми сутринта до схлупването им вечер, в този отрязък от живот да направя нещо хубаво, аз сам да се поставя в зона на удовлетворение. И така, като мине време, изведнъж 15-годишният Иван е станал на 40 години. Ако той всеки ден е градил нещо красиво е и създавал условия за удовлетворение, естествено, че ще бъде щастлив човек. Аз се чувствам като на 17 с още няколко години стаж. Въпросът е този стаж да бъде в положителна посока, да си създавам зона, в която да търся и да намирам удовлетвореност.

Извинете, че влизам в конкретика, но всъщност май сте на 41 години. 

Какво значение има това? Ако няма нещо, което всеки ден да отмерва, да падат дати и да хвърчат цифри, на кого му пука на колко години си, щом всъщност не си щастлив? Въпросът е тази нагласа за лично удовлетворение… не казвам „щастие“, защото щастието е производно на удовлетворението, то е миг. Въпросът е да правиш неща, които предизвикват удовлетвореност. „Както си постелеш, така ще си легнеш“, казваше моят дядо. Въпросът е да си постелеш добре, за да си легнеш на чистичко.

 

 

Вашият коментар