АКТРИСАТА И РЕЖИСЬОР НИНА ДИМИТРОВА: КАНИХА МЕ В 6 ТВ ПРОЕКТА ЕДНОВРЕМЕННО. ОТКАЗАХ! юли 6, 2017

Нина Димитрова със свои ученици на сцената в Сатиричния театър. Снимката е от Фейсбук профила на Нина, вероятно правена от Иван Захариев.

Трудно е да се определи Нина Димитрова с една дума. Актриса, режисьор, преподавател, творец, автор на спектакли, които по света посрещат като истински културни събития, не на последно място – майка; често й лепят етикета „бившата жена на Зуека” заради дългогодишната връзка с актьора, с когото имат почти 18-годишна дъщеря. Всичко това обаче не е достатъчно, за да опише удивителното съчетание между талант, работоспособност, упоритост, интелект и липса на всякакъв компромис с професионалните и моралните норми, които изграждат артиста Нина Димитрова. С последния си спектакъл тя за пореден път доказва, че е способна да прави чудеса на сцената и то с на пръв поглед подръчни материали – греди и летви. Нейната режисьорска версия на „Ревизорът” от Гогол, която се играе в Сатиричния театър, е толкова естетска, премислена и изпипана във всеки детайл, че бе определена като театрален шедьовър още на своята премиера. А в нея дори не играят професионални актьори. Това е учебен спектакъл на студенти в трети курс на НАТФИЗ, на които Нина преподава и които слагат в малкия си джоб много актьори със статут на „звезди”.

Нина, защо точно „Ревизорът” на Гогол?

Гогол казва, че е написал тази пиеса с тъга по идеала и с разочарование от съвремието си. Мога да кажа същото за себе си. Аз съм силно разочарована от тази консуматорска лудница. Целта в един живот не може да бъде пари, не може да бъде и да станеш известен, нито да добиеш власт с цената на всичко. Не го приемам и затова правя този спектакъл. Това е една от най-великите пиеси, които някога са писани, и със сигурност считана в Русия за най-великата за всички времена. „Пиеса за нищожността на нищожния човек”, казва Пушкин, за една шайка овластени мошеници, подлеци, рушветчии, кариеристи, страхливци, аз ги наричам мишоци, чийто свят се разклаща. Не са случайни висящите греди на сцената. Те са подрязани с по 10 сантиметра отдолу – изведнъж цялото благополучие, изградено върху подлост, лицемерие и престъпления, започва да се разклаща. Тези герои водят битка на живот и смърт, за да запазят онова, до което са се докопали с цената на толкова много неморалност и престъпност. Самият Гогол казва: „Аз се смея над греховната човешка природа и над онази погубваща човешка страст да притежаваш” – да притежаваш богатство, власт, слава и известност. Това е голямата му болка – че човек може да падне толкова ниско заради корист и че едно нищожество, стига да има пари, власт или известност, се превръща във важен и значим човек. И днес нищо не се е променило. Аз виждам много нищожни дребни хора, лишени от всякакви идеали, чиято единствена цел са парите, властта или известността – тези три неща, които светът приема като изключително значими. Променените стойности!

Героите в пиесата са подмазвачи и рушветчии, които разсмиват с налудничавия си стремеж да запазят това, което имат. Но финалните реплики, отправени към хората в залата, са: „На кого се смеете? На себе си се смеете!”. Вие виждате ли себе си в такава ситуация?

Аз съм съгласна с Гогол и непрекъснато го цитирам, а той твърди, че в тази пиеса всеки ще намери по нещо от себе си. Всеки в някакъв момент от живота си попада или може да попадне в такава ситуация. Единственият шанс да се спасиш е да не се поддаваш на страстта на всяка цена да притежаваш нещо.

Вие успявате ли в това? Сигурно сте имали много изкушения?

Аз съм малко по-бамбашка. За добро или за лошо, се старая да не правя компромиси и да имам някакъв морал в едно, смятам, изключително безморално време. Винаги казвам, че мен само Господ ме варди, нищо друго не би могло да ме опази с тази моя позиция и нетърпимост. Смятам, че след като човек посяга да направи такъв спектакъл на сцена, за да удари камбаната на предупреждението към други хора, не бива да отстъпва от тези принципи и в живота си.

Често споменавате, че за вас не е важно човек да е известен, а талантлив. Във вашата професия известността идва от телевизията. Сигурно сте имали предложения от тв проекти.

В далечната 93-а или 94-а, когато в България имаше само едно телевизия, получих предложения за 6 предавания едновременно. Едното беше „Ку-ку”, другото – „Вариант 3” на Живка Гичева с Иван Кулеков, Алис Крайчева правеше едно предаване, останалите вече не си ги спомням. Доста се чудих, накрая реших да опитам. Със Зуека направихме един страхотен текст на страхотния сатирик Вальо Пламенов, светла му памет. Тогава Петър Курумбашев, който беше в „Ку-ку”, се обади и каза, че е много дълго и трябва да го разделим на по две минути, аз казах, че това няма как да стане. После поиска да го разделим поне на две части. Аз се опитах да му обясня, че този текст няма как да се раздели поради естеството на неговия характер и на начина, по който е написан. Тогава разбрах, че приема ли предложението, бих отишла на място, където нещата стават „ляп-тяп”, както е фамилията на един от героите в „Ревизорът” – тупа-лупа, че бих срещнала изключително неразбиране по отношение на професионални правила от хора, които за съжаление нямат необходимото образование. Никога не съм се изкушавала от известността, смятам, че човек много лесно би могъл да я постигне. „Показвай едно магаре всеки ден по телевизията и то ще стане известно”, казваше Зуека навремето. Аз милея да се промени манталитетът на българина, за когото актьор е само този, който е по телевизията. А има толкова млади кадърни хора! Аз например в последните три години в моя театър „Кредо” работя с две млади момчета, които влязоха блестящо в двата спектакъла на мястото на Зуека – „Шинел” и „Каквото направи дядо”. За една година научиха представленията на три езика и те продължават да се играят със същия успех като преди. След това направих „Дневникът на един луд” със Стелиан Радев, той получи номинация „Икар” за дебют, номинация „Аскеер” за изгряваща звезда и наградата за мъжка роля в Габрово. Аз не обичам познатото, то не ми е интересно. Обичам да откривам автори, нови неща, нови хора, да се изненадвам. Другото всеки го може. Не искам да бъда „масата”. Моята баба казваше: „Когато всички стоят вляво, ти застани отдясно”.

Да разбирам ли, че може би в личен план съжалявате за раздялата със Зуека, но поне в професионален сте я преодолели?

Не, аз за нищо не съжалявам! Даже в известен смисъл се чувствам много облекчена, защото открих нови светове. А в професионален план съм много по-щастлива, защото работя много по-бързо, срещам се с много повече хора, най-вече тези млади хора, които работят в театър „Кредо” и които играят в „Ревизорът”. „Дневникът на един луд” беше проект, който започнах за Зуека преди много години и трябваше да завърша. А „Ревизорът” е много подходяща за обучение, но занапред планирам да работя и с автори, които не са правени в България.

Непрекъснато подчертавате, че вашият „Ревизор” е учебен спектакъл, но…

Студентите играят като професионалисти.

Как се постига това? Говори се, че доста сте им се карали.

Аз съм им казвала, че не викам на хора, които са ми безразлични. Те знаят, че спра ли да им крещя, да изисквам от тях и да им изваждам душата, значи работата е много зле, значи са ми безразлични и не се вълнувам какво ще излезе от тях. Аз не мога да остана безразлична към нито един от тях, тъй като много ги обичам. Когато обичаш някого и го видиш, че се дави, не може да му натиснеш главата и да кажеш: „Браво! Много добре го правиш!”. Смятам, че трябва да му подадеш ръка, ако ще и с драстични средства, да го извадиш от затрудненото положение и да го спреш от хлъзгавото нанадолнище, по което тръгва. Понеже те знаят това, не могат да ми се сърдят. И е факт, че аз им се карам, те ме прегръщат, после аз ги прегръщам… ако ни гледа човек отстрани, ще каже, че не сме добре. Аз не мога да работя с хора, които не обичам. Дори да са най-талантливите и гениалните, никога няма да работя с тях, защото смятам, че в творчеството хората трябва да се обичат.

Често споменавате младостта като почти висша ценност.

Младостта е състояние на духа, не на тялото. Тя има преимущество – неистовата енергия, която много често се пилее безразборно, и своята неопороченост. Тези млади хора имат нещо много ценно – своята искреност. Ние казваме: „Искреност до дупка! Няма да лъжем никого”. Те не са обременени от щампи, те са абсолютно чисти създания.

Споделяли сте, че днес „звездобройството е на мода”. Това означава ли, че не бихте работили със звезди. Работили сте със Зуека, разбира се, но…

Той беше мой студент във втори курс, когато започнахме. Като казвам „звездобройство”, аз ненавиждам думата „звезда”, защото тя е абсолютно девалвирал етикет, който се лепи на всичко. Щом някой, който си бърка в носа, може да бъде звезда, за какво да говорим? Аз не съм против всеки да получи своята зрителска известност за това, което прави, и за своя талант. Но съм против този етикет да се лепи на хора, които не го заслужават. В този смисъл няма значение кой колко е известен, важното е колко е талантлив. Известността не е порок за талантливи хора, но е огромен проблем и объркващо обстоятелство за зрителите, които не могат да направят разлика между стойностното и не особено ценното.

Обмисляли сте „Дневникът на един луд” 13 години, Стелиан е бил още момченце на десетина години…

Преди премиерата на „Шинел”, той стоеше с един болт от клетката и обясняваше на своя колега Димитр Несторов – също много талантливо момче, което играе в спектакъла ми по Андерсен: „Този болт е сложен, когато съм се родил”. Стенли е доказателство, че може да се разбие клишето, че тази роля се играе от 40-годишен известен, опитен актьор, че моноспектакъл никой няма да гледа и т.н. Елате да видите! Пълна зала, млади хора, средната възраст на зрителите е около 25-30 години, момчето е талантливо, работи. Усвои всичко като магьосник. Аз имам един отговор на клишето – човек може да се бори за своето достойнство и на 23 години, и на 40, и на 100, стига да поиска.

В тази връзка сте казвали, че можеш да се пречупиш и на 20 години, и на 40, и на 60, и на същата възраст да кажеш, че си човек с главно „ч”. Вие кога сте се пречупвали?

Аз непрекъснато докарвам работата дотам, че да се налага да ме пречупват. Но не се давам. Ако вярвам в нещо и съм убедена в него, никой не може да ме убеди в обратното, никога не бих направила компромис с разбиранията си за морал, професионализъм, за каквото и да било в името на каквито е да било придобивки.

Със спектаклите си сте обиколили много голяма част от света. Къде ви приемат най-добре?

Не мога да кажа, че има съществена разлика в държавите, аз навсякъде се чувствам добре, но много обичам Япония. Това е страна, в която на драго сърце бих живяла. Харесва ми, че там другият е важен – пълна противоположност на нашата страна. Харесва ми това старание да си внимателен, да обгрижиш другия, да направиш нещо за него. Японците за мен са уникат в целия свят, защото глобализацията не ги е засегнала в отношението на хората един към друг.

А Русия?

Има две меки на театъра – Москва и Лондон. Аз имам специално отношение към всичко руско, може би защото навремето доста учих руски и мога да общувам с тази култура на нейния език. Обичам тази широка руска душа, това е велика страна с велика култура и може би е едно от малкото места, където културата е нещо ценно, въпрос на престиж. В България културата не е престиж.
Дъщеря ви е почти на 18 години. Ще наследи ли вашата професия?
Тя е с доста таланти, свири на пиано, рисува, танцува страхотно, чете много. Не знам накъде ще се развие, но аз винаги ще я подкрепям, каквото и да избере. Не искам да я насилвам за нищо.

Съжалихте ли някога, че избрахте театъра?

Никога! Сега да почна отначало, пак това ще избера.

Спектакълът „Каквото направи дядо” е по приказка на Андерсен, която разказва как един дядо тръгнал от дома си с кон, а се върнал само с гнили ябълки, но неговата баба дори за това го похвалила и заради нейната обич забогатели. Вие като нея ли сте?

Не! Аз ако бях толкова умна, колкото е бабата в приказката, сигурно щях да имам по-малко лични главоболия. Този спектакъл е на половината на възрастта на „Шинел” и има половината от наградите му. Един голям руски критик го нарече „История за загубения рай”. Това в живота не се случва, за съжаление. Когато видите една възрастна двойка да се държи за ръка, се чувствате страшно умилително, нали? Да видите млади хора така е нормално, но след 40-50 тази картинка е много рядко срещана именно защото хората някъде по пътя, в съвместното си съжителство забравят, че важното е да живееш за другия. Важното е, каквото и да направи другият, да му казваш, че е добре. В ръцете на жената е ключът към семейното щастие. Каквото и да направи дядо, казвай му, че е хубаво, радвай му се, ако ще и най-голямата глупост да е. Защото мъжете имат нужда от поощрение. Голямата мъдрост на всичко това е, че любовта е повече от злато. Където има любов, и в преспите е топло, казвам аз, когато обяснявам защо сценографията ми е от вата, в която се потиш. Това е абсурдът на топлия сняг. И снегът може да те загрее, стига да има този пламък, тази искрица, наречена любов, която да поддържа огъня.

Със Зуека се разделихте преди години. Поддържате ли контакт поне служебно?

Разбира се, че поддържаме . Ние имаме общо дете и това е нормално. И не е само служебно. Чуваме се, поздравяваме се за празници, ние все пак сме интелигентни хора, колкото и да се опитват да ни изкарват простаци. Оказа се, че по тази тема има големи съчинители, както казва Гогол, но лошото е, че сюжетите са по матрица. И като прочетеш, се оказва, че въображението на тези, които ги пишат, е много бедно.

Публикувано във в. „Уикенд“, брой 11, 2017 г. 

Деси Слава: ИСКАМ БЕБЕ, НО НЕ СЕГА март 23, 2017

Уважаеми читателю,

Това интервю изчака 5 месеца, докато види бял свят във вестник „Уикенд“. Затова пък, когато беше публикувано, почти всички тематични сайтове го препечатаха. Сега и аз ти го предлагам – все пак съм негов автор. Известни промени настъпиха от момента, в който го взех, до момента, в който беше публикувано. Деси Слава влезе в „Като две капки вода“, така че допълних интервюто с няколко изречения, за да е актуално, извадих от него няколко въпроса, за които сметнах, че излишно утежняват нещата. Смятам, че стана доста добре. Дано ти хареса. 

Деси Слава е една от големите звезди в петия сезон на шоуто на Нова тв „Като две капки вода”. Певицата е сред най-продуктивните в попфолка, като в същото време е една от малкото, които могат да изпълняват блестящо всички музикални жанрове. Наред с професионалните си успехи Деси Слава често отбелязва присъствие в светските хроники заради връзката със 17 години по-младия от нея боксьор Благой Найденов и слуховете, че планира да му роди бебе. Пред „Уикенд” тя разкри как се e подготвила за „Капките”, смята ли наистина да има още деца след вече порасналия си син Майки и при какви условия би се решила на такава сериозна стъпка. Деси повдигна завесата пред отношенията си с Благой и разказа за емоциите, които я вълнуват в личен и професионален план.

Деси, в страхотна форма сте!

Благодаря! Минах на диета преди участието си в „Като две капки вода”. За една седмица свалих 3 кг., но има още за сваляне. Само това шоу може да ме мотивира да отслабна. Моят приятел не е стимул, защото ме обича всякак. Аз се чувствам добре, в мир със себе си и в личния си живот, и в професионалния. Наясно съм какво правя, накъде отивам. В професионален план имам идеи и стратегии, а в личен… човек никога не знае какво ще стане, всичко е Божа работа. Но се чувствам добре, чувствам се щастлива с човека до себе си. Чувствам се спокойна, а когато човек има спокойствие, той е в мир със себе си и може да твори. Разбира се, в професионален план искам да направя още неща, имам нужда от хитове, действам по въпроса, пък ще видим какво ще стане.

Заговори се, че може да сте бременна.

Това са слухове, не съм бременна. Знаете, че преди малко повече от две години се върнах в „Пайнер” и имам амбиции да се изкачвам нагоре, няма как да се върна и веднага след това да забременея. Въпреки че тези неща понякога човек не може да ги определи… Но аз съм в период, в който искам да се докажа, след като 12 години съм липсвала в може би най-голямата музикална компания в България. В мен сега има хъс да работя. От друга страна Благой е много млад, нещата в неговия живот тепърва започват да се случват и да се развиват. Нашите отношения са сериозни, заедно сме вече повече от години, започнахме и втора. Чувстваме се много добре, разликата от 17 години във възрастта не ни притеснява по никакъв начин – нито него, нито мен. Но в момента и двамата сме с други приоритети, не да имаме дете. При любов като нашата, ако нещата се развиват добре и Господ реши, ще говорим и за бебе, но не сега.

А искате ли въобще второ дете?

Да, искам да имам друго дете, ако Бог ми даде. Синът ми доста порасна и скоро ще тръгне по своя път. А на мен ми се иска отново да имам детенце, което да ми дава сили и стимул за живот. Едно дете е много голям двигател.

За много хора е тежест.

Може би да, но на мен ми е действало много стимулиращо, особено когато съм имала тежки моменти. Човек не се предава, когато има отговорност към една малка душичка. Това не ти позволява да кажеш: „Майната му! Отказвам се!”. Когато има дете, човек се бори с друг хъс.

Синът ви Майки сега е на 15 години. Какви са отношенията му с Благой?

Двамата се разбират доста добре. Отношението на Благой към Майки е много приятелско. В същото време успява да създаде и респект. Хубаво е, когато има респект и, ако Майки ме е ядосал и имам нужда от подкрепа, да я получа в лицето на Благой. Лично на мен ми е много спокойно. Когато семейството не е цяло – с баща, майка и дете, един родител често се чувства между чука и наковалнята, когато няма разбирателство между детето и новия му партньор. Но когато има разбирателство и не се налага да се взима нечия страна и да се чудиш на кого да угодиш, е съвсем друго. Изключително ми е спокойно от тази гледна точка. Защото съм преживявала и другото. Сега не ми се налага да избирам, да преценявам с кого как да се държа, да се справям с деликатни ситуации. Много ми харесва, че Майки иска да подражава на Благой, защото той е успял спортист и тепърва му предстоят нови успехи. Той е дисциплиниран, а това влияе и на Майки. Той харесва как се облича Благой, подражава и на стила му, и на някои неща в поведението му. Това е много важно за мен и ме радва. Мисля, че Благой е добър пример за сина ми.

Много родители искат да бъдат приятели с детето си, но след време се превръщат в авторитарни фигури. При вас как е?

Опитвам се да бъда от всичко по малко, защото само с приятелство не става. Моето дете е зодия Рак – те са малко своенравни, особено в пубертета. Опитвала съм всякакви начини за постигане на дисциплина. Когато виждам, че нещата излизат от контрол, включвам строгост, която, да си призная, малко имитирам.

Как накарахте Благой да плаче в клипа ви „В друг живот”, където се снима с вас?

По време на снимките се шегувахме, че той много рядко плаче, като изключим периода, в който е бил дете. Накарах го да плаче с глицеринови капки. Трябваше капката да падне много хубаво и тогава да се снима – да се хване моментът. Няколко пъти опитахме, накрая се получи.

Извън тези капки разплаквали ли сте го?

Не. Аз съм тази, която понякога плаче в нашите отношения, просто защото съм много чувствителна. Първо – човек на изкуството съм, и второ – пръстче да ми покажат, мога да заплача. Понякога плача за много смешни и незначителни неща. Но когато човек е свързан с изкуството, е много чувствителен, а при мен и зодията е такава – Риби. Когато се успокоя, осъзнавам, че съм плакала за глупости.

Интересна е историята около запознанството ви с Благой…

Стана много случайно. Имаше статия за нас двамата, когато аз все още не го познавах. Благой е бил на мое участие в заведение, фотографът ни направил снимка – него като гост на заведението, а мен – като певицата, която има участие там точно тази вечер. Тази снимка заведението е пуснало като пиар и оттам някой написал, че имаме отношения. И така журналистите предначертаха тези отношения. Но в момента, в който излезе тази статия, ние наистина не се познавахме.

Тази „клюка” ли провокира интереса ви един към друг?

Може би да. Но всичко стана случайно. В онзи момент нито той имаше отношения, нито аз, бяхме свободни и всичко започна на шега, но и много на чисто. И досега се радваме на хубави отношения.

Защо приехте участие в „Като две капки вода”, притеснявахте ли се от имитациите?

Страшно харесвам предаването, а моите почитатели знаят, че имам известен имитаторски талант, имитирала съм много мои колеги. Но това шоу за мен е нещо различно, а и с танците не се справям много добре. Не че не съм пластична, просто ми е трудно да запомням последователността на движенията, хореографията. Той като съм певица, със сигурност няма да пея фалшиво, не е трудно да пресъздам тембъра, стила на оригинала.

Вие самата имате много хитове, но като че най-много се помнят по-старите ви песни. Възможно ли е днес да се направи песен, която да се слуша години наред?

Според мен, нещата много се промениха. В целия свят вече се разчита на гледаемостта на клиповете в интернет, няма касети, няма дискове, музика се купува от сайтове, клипове се гледат в сайтове. Един хит може да е по радиото месец-два, после трябва да се пусне нов. Даже големи звезди като Риана и Бионсе работят така. Правят се еднодневки, защото пазарът в световен мащаб е затрупан. Музикалните формати като „Х Фактор” извадиха на бял свят много таланти. Не е като едно време, когато имаше 10 изпълнители, един хит беше номер едно по 7 месеца и след това се слушаше с години. В момента всичко е много по-динамично, в клубовете се търси ритъм и провокативен текст. Това е формулата за успеха. Има, разбира се изключения. Адел е едно от тях, тя проби с балади и със собствено звучене, хем продава, хем е модерна, хем е различна, но това се получава само с нея.

Не ви ли е мъчно от това?

Мъчно ми е, защото аз също харесвам баладични неща, обичам да си изливам душата. Мъчно ми е, че със стиловете, които са модерни в момента, не можеш да дадеш много от себе си, особено ако силата ти е в по-лиричния жанр.

Много сте скромна. Винаги ли се отнасяте така към своя труд?

Май да. Много рядко се въодушевявам. Смятам, че мога да оценя кога нещо е различно и няма как да прехваля някоя песен.

В „Капките” ще имитирате много свои колеги. Вдъхновявате ли се от работата на други музиканти? Можете ли да се вдъхновите от български артист?

В България повечето изпълнители се вдъхновяват от чужди артисти. Има български певци, които много харесвам, но в поп музиката вдъхновението идва от западния свят. Като изключим фолклора ни, другата музика в България не сме я измислили ние. Преди години естрадните изпълнители са имали за пример руски и италиански певци, сега музикалните течение се задават от Америка, от Англия. Така че аз харесвам определени изпълнители, но се вдъхновявам от Запада и мисля, че с всички е така. Уитни Хюстън и Майкъл Джексън са моите фаворити. За съжаление, и двамата вече не са живи. Не съм им подражавала никога, но те най-много са допринесли за моята любов към музиката.

Имате ли близки хора сред колегите си?

Най-близка съм с Галена, може би и с Галин. Това са хората, с които се чувам, нямаме много време да се събираме, но имаме приятелство отдалеч, по телефона, опитваме се да се виждаме, когато имаме възможност.

Бяхте омъжена за половинката на Галена – Галин. Как се преодолява това минало, за да сте приятелки сега?

Деликатно е и повечето от хората според мен не могат да разберат тези наши отношения. Но Галена е по-широко скроена, има различна душевност, много готина е като човек. Покрай дуета, който правихме с нея, тя ме опозна и усети характера ми. И според мен си е казала, че няма значение какво е имало в миналото между мен и Галин, след като срещу нея стои една много добра душа, човек с добро сърце, който й пасва на енергийно ниво. Според мен, в такъв момент нещата от миналото губят значение. А и ние не сме се засичали – някой на някого да отнеме нещо. Не сме имали такъв проблем, че да заравяме томахавки.

Бихте ли се омъжили отново?

Не вярвам много в брака. Да имаш сватба и да се разпишеш не е най-важното. Най-важното е да намериш човек, който те кара да се чувстваш щастлив, спокоен, да живееш добре с него, да се чувстваш добре. Какво значение има дали си подписал? После трябва да подписваш за развод. Страшно много хора живеят без брак и са много щастливи, и не мислят дали са женени.

Заедно ли живеете с Благой?

Никой при никого не си е занесъл багажа, но сме постоянно заедно.

Как ви приемат неговите родители?

Има доста клюки по този въпрос, които, слава на Бога, не са верни. Не знам дали хората ще повярват, но неговото семейство ме приема изключително добре, дори неочаквано добре за мен. Имала съм големи притеснения дали ще ме приемат, защото разликата в годините ни не е никак малка, а в България тези неща много трудно се приемат и са обект на големи коментари. Но противно на моите очаквания, неговите родители са много щастливи от нашите отношения. Те смятат, че нашата любов му влияе изключително добре. Когато родителите видят, че детето им е щастливо, това им е достатъчно. Аз усещам тяхната любов към мен, с майката на Благой се чуваме често, когато съм на гости при тях, често Благой е баща му си лягат, и ние с майка му оставаме, пийваме си винце, пушим си цигарки, говорим си по цяла вечер. Чувствам много голямо приятелство и нека все така да бъде! И дай, Боже, всекиму!

Публикувано във в. „Уикенд“, брой 10 (695), година XV, 11-17.03.2017 г.

УСМИХНАТ, УСПЕШЕН И МЛАД. КАЛИН ВРАЧАНСКИ февруари 16, 2017

Усмихнат, успешен и млад – Калин Врачански е това, което вероятно всички мъже искат да бъдат. Изглежда добре, жените са го харесват, кариерата му е за завиждане, а влезе ли в някой проект, излиза като победител. Как обаче е стигнало дотук едно най-обикновено момче от малкото градче Роман, без връзки, без специално потекло, останало сирак на 13-годишна възраст, расло в семейство с три деца? Един от най-успешните млади актьори се обръща с усмивка назад, като казва, че предпочита да забрави трудното и да помни само най-хубавото от своето минало.

Роден на 9 юни 1981 г., актьорът става звезда през 2010-а с главната си роля в сериала „Стъклен дом”, който прави истинска революция в съвременната българска телевизия. Следват още роли в киното и театъра, но въпреки много покани – само още едно участие в сериал – „Дървото на живота”. Актьорът се връща на екран през пролетта на 2016-а, когато решава да вземе участие в шоуто за двойници „Като две капки вода” на Нова тв, което печели, благодарение на почти гениалния си талант да се превъплъщава във всякакви и умението да владее тялото си.

Калине, роден си в Червен бряг, но си израснал в Роман…

Брат ми и сестра ми също са родени в Червен бряг. Баща ми е от този край и родителите ми са живеели там. Веднага след моето раждане сме заминали за Русе за една година, след това дават работа на майка ми в Роман. Тя е работела при военните, те я изпратили там. По онова време Роман е бил много хубаво място. Въздухът там е чист, има центрове за лечение на хора с белодробни заболявания. Беше много яко!

Ходиш ли често там?

Не. Само когато правим помен на баща ми, тъй като е погребан там. Цялото ми семейство е в София. Опитвам да поддържам приятелствата си от детството, но е трудно, тъй като моите приятели вече са семейни, имат си деца, грижи на главите, работата им е различна от моята – няма как тя да ни събере. Малко или много, от един момент нататък приятелите ти са хората, с които работиш, защото прекарваш повечето си време с тях. Но пък с хората, с които съм израснал, се чуваме поне за рождените дни.

Падаш си по екстремните спортове. Палаво дете ли беше?

Сигурно и тогава съм си падам… Бил съм много малък, но явно приключенията са ме теглели още тогава. Майка ми е разказвала, че един ден сме изчезнали заедно с двама мои приятели. Край Роман текат две реки – Искър и Малък Искър, минават от двете страни на града и се сливат в края му. Когато сме изчезнали и сме се появили отново някъде в късния следобед, целите мокри, кални и, естествено, са ни дръпнали по един хубав бой. После майка ми е поискала да я заведа там, където сме ходили. Стигнали сме заедно до едната река, искали сме да я преминем, но сме затънали в много дълбока кал. На въпроса къде сме искали да отидем, съм казал: „При Синдбад Мореплавателя”. Тогава имаше едно такова филмче, явно ме е впечатлило.

Заради теб ли семейството ти се премести в София?

Не. Беше краят на 90-те, когато в България беше много зле, нямаше работа, особено в малките градчета. А и Роман е в най-бедната част на България – Северозападния край, където всичко замираше. Градчето се поддържаще от един огромен завод за стоманени въжета и тел, който малко по малко спря работа. Естествено, хората започнаха да търсят препитание другаде. Брат ми и сестра ми бяха големи, намериха работа в София, а майка ни дойде с нас.

Кой ти помогна да станеш артист?

Много хора са ми помогнали, но първа беше учителката ми по литература Евгения Миховска. Бях в пети клас, към читалището правеха детска пиеса и търсеха момчета и момичета, които да се включат. Просто ни посочиха къде да отидем, ние отидохме и ни избраха. Започнахме да играем и се случи така, че почти всяка година в читалището правеха поне по една пиеса, която се работеше през цялата учебна година и се представяше в края й. Правехме няколко представления, малко пътувахме по детски фестивали и, когато завършват 11-и клас, ме питаха „И сега какво?”. Тогава не знаех, че има ВИТИЗ, че там учат за актьори.

Как така не си знаел?

Не се интересувах. Тренирах таекуондо, ходех по състезания – това ми беше интересно. Казаха ми, че има такова място, защо не пробвам… и аз: „Ами, добре”. Дойдох в София, да се подготвям. Имаше някакви консултации, а аз нямах идея за какво става въпрос. Мислех, че нещо ще пишем, отидох с една тетрадка и химикалка. А се оказа, че хората се явяват с материалите, които след това трябва да представят на изпита. Аз такива материали нямах! Тогава Валентин Ганев беше асистент на проф. Здравко Митков, който в последствие ме прие. Професорът го нямаше, а Вальо явно ме е забелязал в групичката от двайсетина човека. Всеки се качва на сцената, нещо прави, а аз седя там, наблюдавам, интересно ми е… Той: „Вие няма ли да се качите? Качете се, качете се, след като сте тук!”. Аз и сега се притеснявам, но тогава бях ужасно притеснителен. И стана блокаж отвсякъде. А Вальо Ганев е страхотен човек – в последствие са запознах с него, даже играхме заедно. Той започна един много приятен разговор, разпита ме какво съм играл, какво съм правил, откъде е интересът ми, така ме отключи. После попита: „Не си ли спомняш нещо, което си правил?”. Спомних си, че преди да завърша, правихме един мюзикъл „Любовни булеварди” на Стефан Цанев. Там имаше два по-кратки монолога, за които реших, че могат да се обединят и да стане един по-голям. Той ми даде десетина минути, за да ги сглобя. Аз седнах, понаписах си някакви ключови моменти, навързах нещата и отидох при него. Той пита: „Какво подготви?”. Аз – „Любовни булеварди” на Стефан Цанев” – „А, добре, и аз съм го играл!”. И аз – шах! Тогава изобщо не знаех кой е Вальо Ганев, не познавах никого, през целия си живот бях изгледал сигурно 4-5 професионални представления – театри, които са гостували в Роман, може би от Враца. И шах! В този момент идва и професорът, аз се развихрям, започвам бурно, с едни викове, крясъци. Естествено, след като дойде професорът, пое инициативата и ме попита мога ли за утре да науча нещо ново. Попитах откъде да го взема. „Качвате се горе в библиотеката, има един том „Художествено слово”, в който има монолози. Хващате един и до утре го подготвяте!”. Как за един ден, братче? Но както и да е. Избирам си един забавен монолог, вечерта го уча в детската стая на братовчедите. А чичо ми вика: „Ти, ако беше индианец, името ти щеше да е Човекът, който си говори сам”. В семейството ми всички са далече от това – занимават се с бизнес, със сериозни неща, а аз съм като изтърсак. Дори сега ме гледат, радват ми се, вълнуват се, но им е странно.

И какво стана после? Подготви ли монолога?

Явих се на другия ден с този монолог, казаха ми, че има хляб в мен и да се готвя. Какво да се готвя? Връщам се в Роман, разказвам на учителката. А по времето, в което репетирахме детските пиеси, ни помагаше композиторът Кирил Дончев от Народния театър. Той ми каза, че ще ме подготви, избра ми материалите, с които кандидатствах. Беше много смешно! Той има къща Караш – село на десетина километра от Роман. Ходех при него с едно колело. А то – лятото! По основния път е 10 километра, но аз ходех по един черен, пряк, който минава край реката. Отивам и, естествено, си преговарям материалите, защото трябва да съм готов, когато стигна при него. Минаваше се по един мост, а след него – чешма. На тази чешма аз се плисках – все пак да се освежа, след като толкова време съм карал колело в тази жега. Разбрах, че някакви хора, които са ме засичали, после питали: „Абе, тоя малкия, на Недка момчето, добре ли е? Това момче си говори само!”. Недка се казва майка ми.

И се оказва, че си добре, приели са те.

Явно, Киро Дончев ме е подготвил много добре. Явих се на изпитите и дори не знам как преминаха. На първия кръг щях да казвам някаква басня. Казах две думи – „Добре. Чао”. Викам си: „Край! Скъсаха ме! Умирам!”. Този кръг беше с „да” и „не”. Гледам – срещу моето име – „да”. Значи продължавам! На втория кръг пак казах нещо и – „Мерси. Чао!”. Викам: „Не! Това не е истина!”. Обаче пак имах доста висока оценка. Накрая ме приеха пръв в списъка. Със сигурност имаше по-талантливи хора от мен, но Кирил Дончев наистина ме беше подготвил много добре. И някак ми тръгна. Професорът ми, който все още е доста активен режисьор, взимаше някои от студентите в пиесите си и аз започнах да играя още в първи курс. След като завърших Академията, минах казарма и имах възможността веднага да вляза в трупа в Кърджали, там правех кукли.

Колко време изкара в казармата?

Шест месеца. Обаче и това е много. Ужасно е! Представи си – който и да си, но най-вече хора, свързани с изкуството, отиват в напълно различна крайност. Там си с хора, които са много далеч от това, което искаш да развиваш ти, и то точно в момента, в който най-много ти се играе. Както казваше проф. Румен Рачев, при когото аз в последствие играех, една секира, колкото и добре да е наточена, като я оставиш за една година зад вратата, затъпява. Нали се сещаш, че аз, както съм добре наточен след 4 години в Академията, играе ми се, имам сили и всичко ми е прясно, отивам някъде и спирам. Шест месеца си забит с хора, които са съвсем различни от теб като професии, интереси и всичко! Започваш да даваш назад, защото трябва да се впишеш с обстановката, нали сте един отряд! Имал съм и смешни моменти там, но за мен това е ненужно място, въпреки че майка ми е работила в тази система. Един мъж може да се подготви да служи и за по-кратко време.

Нали уж казармата прави мъжете самостоятелни.

Глупости! Аз съм самостоятелен, откакто съм влязъл в Академията. Смятам, че човек може да бъде самостоятелен и без да ходи в казарма. Просто се отделяш от родителите си, започваш сам да се бориш с живота, да работиш… както беше моята ситуация.

В Студентски град ли живееше?

Да, 4 години. Първите две бяхме 5 човека в един апартамент. След това се отделих. През цялото време съм работил това, което може да се работи, докато учиш в Академията. Тогава започнаха да се правят промоции, за кратко изкарвахме бързи пари, после продължавахме.

Обръщаш ли се често назад? Казваш ли си: „Ей, откъде тръгнах, а къде стигнах!”?

Не. За какво ти е да гледаш в миналото? Стигнал съм дотам, че мога да се върна много рязко назад. Знам какво е било, но да гледам постоянно назад? За какво? Как ще продължа напред, ако гледам назад? Понякога поглеждам – къде с удоволствие, къде не, защото всеки е имал своите трудни моменти, аз – също. Но гледам да си спомням само хубавото.

Как ти се получиха нещата с куклите?

Аз съм драматичен актьор, при нас нещата са устроени по друг начин. Отиваш на сцената и нямаш нищо в ръцете, което да „мандахерцаш”. Всичко е реквизит, който ти помага. Докато с куклите в ръцете ти е друг актьор,важният не си ти, а той. След казармата Румен Рачев реши да направи отделен куклен театър в Кърджали и им трябваше мъж. Поканиха мен. Аз казах: „Добре, ама аз не знам какво да правя там”. Той каза, че ако искам, ще ме научат. Пет години бях там, през тези пет години те бяха толкова готини, научиха ме на толкова много неща! В кукления театър фантазията е много по-отприщена отколкото в драматичния. Смятам, че това много ми помогна.

Стана звезда със „Стъклен дом”. Харесваше ли си героя?

Ами, да! Екстра беше. По онова време нямаше много сериали, макар че имаше опити. „Стъклен дом” успя да направи това, което другите не можаха – да привлекат хората към българските сериали. Той се появи с доста високо качество за тогава. Сигурно, ако хората го гледат сега, усещането няма да е същото, но за тогава беше нещо страхотно. Затова привлече такъв интерес към себе си и, естествено, към актьорите. След Кърджали влязох в театър „София”. Моят професор Здравко Митков правеше там едно представление „Уморените коне ги убиват, нали?”, но някои актьори му бяха отказали и покани мен. Точно тогава беше кастингът за сериала на Нова тв „Забранена любов”. Аз отидох и ме избраха, но поискаха да напусна театъра. Това за мен беше абсурд! Не се съгласих. Накрая играх там една епизодична роля. След това дойде кастингът за „Стъклен дом”. По същото време снимах във филма „Още нещо за любовта” – първата ми голяма роля в киното. Бях с един огромен катинар, защото действието се развива през 40-те години. Брадата ми е черна, косата след морето става жълта, боядисаха ми катинара, за да има някакво сходство между двете и той стана оранжев! Отивам аз на кастинга с този катинар, пробваха ме за ролята на Ставрев, която в последствие изигра Краси Ранков. След това ме викнаха за Камен Касабов и ме одобриха.

След „Стъклен дом” имаш само още една роля в сериал – „Дървото на живота”, а в същото време в театъра си много активен. Умишлено ли избягваш сериалите?

За мен идеята да се включа в нещо не е на всяка цена. Искам, когато правя нещо, да е различно и да ми е интересно. Ако малко след „Стъклен дом” се бях впуснал в едно ново изживяване за дълго време, което е много близко до това, което вече съм правил, нямаше да е добре. Защото дълго време правиш едно и също, влизаш в едно амплоа и после много трудно излизаш от него. Затова отказах да участвам в други сериали. Изкефих се на ролята в „Дървото на живота”. Героят ми беше жесток мошеник – това, което Камен Касабов не беше. Той беше един честен човек.

Но пък малко плосък.

На моменти – да. Когато образът е положителен, той през цялото време е такъв и това малко уеднаквява нещата. Докато един отрицателен образ дава много повече дълбочини и релефи. Положителният държи едно и също положение през цялото време и, когато го гледаш дълго, може да изглежда плосък. Диапазонът му е много тесен.

В живота какъв герой си?

Разнообразен.

Готов ли си да помагаш така безрезервно, както Камен?

Не че съм много голям, но не съм и толкова малък и стигнах до момента, в който видях, че когато започнеш да помагаш на всички, един от тези всички те прецаква. Така ми се е случвало, взимал съм си поуките, продължавал съм напред, но вече имам едно наум.

Кой те е прецаквал?

Абе, случвало се е. И едните, и другите, и хора, на които съм вярвал, на които съм разчитал.

Прощаваш ли?

Прощавам, но не забравям. Какво да правиш? Казваш си: светът е малък, животът – кратък, за какво ми е да мразя? Но ми остава едно наум. Просто знам, че този човек е кофти.

С Асен Блатечки сте почти неразделни в работата. В края на ноември имахте премиера на „Малко комедия” по Чехов заедно с Койна Русева. Колко представления имате с Асен?

Имаме. И ще имаме.

Той казва, че работи само с приятели.

И аз съм го чувал много пъти. Когато Асен се включи в „Стъклен дом” – не знам в кой сезон, се познавахме само задочно. Поздравявали сме се по улиците, аз определено знаех кой е той, гледал го бях, той мен – надали, но знаеше, че и аз съм актьор. И понеже Асен е възпитан, ме поздравяваше. Но в „Стъклен дом” имахме много сцени заедно и започнахме да се сближаваме. Започнахме да откриваме, че имаме еднакви интереси – яздене, мотори, екстремни спортове, той е тренирал карате, аз – таекуондо. После започнахме да играем заедно и в театъра, непрекъснато пътувахме заедно и ставахме все по-гъсти.

От години снимате и филм – „Бензин”. Ще го видим ли?

Ситуацията е такава, филм трудно става. Финансови са причините. Едни пари идват, заминават си, но филмът ще стане и то много хубав. С две думи мога да го определя като любовна екшън история. Екшънът е от всякакво естество, присъстват и гонки, някои го оприличават с „Бързи и яростни”. Може да има нещо такова.

Но има и любов.

Да, любовта присъства навсякъде за добро или лошо.

В твоя живот присъства ли?

Ама има, бе, аз не оставам без такива неща, как? Подробности ли искаш? За такива неща не говоря. Без да съм се парил, знам, че когато започнеш да разкриваш личния си живот, стават страшни мизерии. Няма смисъл. Нека това си остане при теб, защо трябва да е достояние на цялата общественост?

Важно е да се решиш. Ако много мислиш, отлагаш, чакаш…

Идеала или истинската любов, никога няма да се ожениш!

Това е твоя реплика от „Малко комедия”.

Това с женитбата… не съм с много добро мнение за него. Не съм се парил, но смятам, че двама могат да живеят заедно в хармония и да имат своето потомство, без да сключват брак. Смятам, че този тип действия само утежняват нещата. Ако двамата в един момент преценят, че не искат да са заедно – „Довиждане!”. Другото са подробности, тежки неща.

Защо реши да правиш точно тази „Малко комедия”?

Покани ме режисьорът Борислав Чакринов. Не бях работил Чехов, само фрагменти от него. За мен беше много готино някой да ме покани да правя Чехов, макар да са малките му текстове и на тях да пише „Шега”. Чехов се е доказал в това, което е писал през годините, и аз не мога да кажа: „Ами тука е една малка пиеса”. Не знам как другите го възприемат, но за мен това е сериозно нещо.

В рамките на час и 20 минути с Блатечки и Койна Русева правите по два коренно различни образа. Как буквално за 5 минути се превръщаш в напълно различен човек?

С репетиции. Работиш, мислиш го. Откровено да кажа, в първата част ми беше малко странно какво трябва да правя. Аз го усетих много по-истерично, емоционално, моят герой умира, припада, нещо му се случва, мятах се, хвърлях се. Борето ми каза да не правя тези състояния наистина. Беше прекалено.

Кой образ харесваш най-много от това, което си правил в театъра?

Откакто съм на свободна практика, нещата, които играя, са тези, които харесвам. Имам възможност да избирам. Надявам се да я имам и занапред. Много си харесвам ролите в „Когато котката я няма”, в „Парижката света Богородица”, в „Бел ами”, „Малко комедия” също много ми харесва, „Гарванът” – също.

Режисьорът на „Бел Ами” Бина Харалампиева те определя като много работлив и много скромен.

Ще приема това… моментът със скромността е малко спорен.

Ако си скромен, защо си на сцената?

На сцената не е това, което е в живота, там играем. Аз смятам, че трябва да се бачка много, особено ако искаш нещо да стане, както трябва. Моят професор казваше така: „На едни им се получава, другите трябва да работят малко повече, за да им се получи”. Това може би ми е станало навик с куклите. Там хората на сцената правят всичко. Трябва да знаеш кой край на въженцето да подхванеш и как да го подадеш на човека до теб, за да стане нещо от него. Много е пипкато, прецизно и може би съм продължил да работя така и след кукления театър. Знам, че когато се изпипа нещо, се получават по-малко грешки и си по-подготвен да реагираш, ако стане грешка.

Имаш много фенки, но в „Парижката света Богородица”, където играеш Квазимодо, си прегърбен, лицето ти не се вижда. Имаше ли притеснения дали ще те възприемат в този вид?

Не. Беше ми много яко, че режисьорът Лилия Абаджиева ми предлага да правя такова нещо. Това за мен е една приказка, а аз много харесвам приказките. Като малък съм гледал „Парижката света Богородица” като анимационно филмче. Там в Квазимодо има нещо детинско, една доброта. Докато работех, в главата ми стоеше онзи образ с едно голямо око, което много ми въздействаше. Другото, което ми въздейства, бяха едни думи на актьора Васил Банов, който също много се радваше на този проект. Той ми каза: „Разбери, той обича! Този човек наистина обича, макар че не може да е споделено”. С него често сме пътували по представления и разговорите ни за някои неща много са ми помагали. Това представление ми беше любопитно – как ще ми направят маската например… аз харесвам такива неща, да е различно всеки път.

Чисто физически има много пластика – скачаш, прехвърляш се от една плоскост на друга…

Обичам движението в театъра. За мен, ако нещо е статично, трябва да е много силно. Постоянно гледам и от мястото на публиката – ако започне да ми доскучава, не е добре. Повечето ми представления са свързани с жестока динамика, обичам това и се надявам дълго да мога да го правя.

Споделял си, че за теб е голямо предизвикателство да караш хората да се смеят.

За по-сърдечните моменти, като сложиш една по-хубава музичка, едно подходящо осветление, текст, нещата някак се получават. Обаче няма как с музика да накараш хората да се смеят.

Има ли роля, която много искаш да изиграеш?

Преди ми беше любопитно Мефистофел – изкусителят, който те кара да правиш нещо. Уж е приятел, но май не е, не работи за теб, а май за себе си. Беше ми любопитно, аз харесвам тази тематика. Харесвам много спектаклите на Диана Добрева, винаги има някаква мистика в тях, а това много ме впечатлява и в театъра, и в киното. Затова, когато Мартин Макариев ми предложи да играя във „Вила Роза”, много се изкефих, това е моето нещо.

Там пак сте с Елена Петрова – твоята половинка от „Стъклен дом”.

С нея за две години така се сработихме! Работата става бързо, лесно.

Пак думи от „Малко комедия” – „Вече съм на 35”, което е нещо като критическа възраст…

Не нещо като! Възраст, която може да се нарече направо критическа!

„Страдам от порок на сърцето, избухлив съм и много се вълнувам”.

Когато Чехов го е писал, през 19-и век, възраст от 35 години може би наистина се е възприемала по такъв начин. Аз на 35 съм си екстра. Добре живея със себе си, разбираме се. Но иначе е вярно, че ужасно се вълнувам. „Избухлив съм”… да, но не толкова, колкото преди. Научил съм се, че това, което на 20 се възприема по един начин, на 25 се възприема по друг, на 30 – по друг, а на 35 – по съвсем различен. И така в годините възгледите се променят, смяташ, че никога не би преглътнал и простил някои неща, но времето показва, че не е така. На 20 години някои неща са важни за теб, на 30 – вече не.

Кое е важно за теб на 35?

Това е много екзистенциален въпрос! Аз не гледам толкова сериозно на себе си. Важно преди всичко е да имам свобода.

Затова ли обичаш сърфа?

Не само сърфа, всички екстремни спортове, с които се докосваш до това да се претрепеш. Те ти дават свобода. Когато усетиш адреналина, е страхотно. Но заради професията си, а и заради тези 35 години, които се случи да споменем, започвам да се пазя повече от преди. Преди се размазвах, пребивах и не ми правеше впечатление. Но когато си решил да се отдадеш изцяло на тази професия, знаеш, че това тяло ти трябва, трябва да работиш с него и да го пазиш. Примерно, карам сноуборд, но никога не станах добър колкото моите приятели – да скачам, да се въртя. В началото, когато пробвах, се пребивах, болеше, но ако изляза от строя, ми коства много в работата. Тя е адреналинът, който съм избрал, другото е забава – само докато ми е приятно. Така е и с мотора, със сърфа, с уейвборда. При едно от последните ми качвания на уейвборд щях да се размажа в една тръба, да падна по лице, да си извадя рамото – почти го бях извадил. Имам травми навсякъде.

Преди да станеш Калин Врачански, когото всички познават, най-вероятно си работил за малко пари, търсил нещо, не си го намирал. Съжалявал ли си някога, че си избрал тази професия?

При мен нещата станаха лавинообразно – едното повлече друго, след него – трето. Някой ми беше казал, че нещата стават, когато си готов за тях. В началото съм работил, колкото останалите си колеги, получавал съм толкова, колкото и те. Но аз искам да се развия много в тази професия, а това става, като се работи с различни актьори и режисьори. Ако седиш на едно място, няма как да се развиваш. Работейки едно, идва второ, трето, пето, въпросът е дали ще го захванеш. Винаги съм се занимавал с театър, но съм работел и нещо странично. Нямам много свободно време, а когато имам, го използвам пълноценно. Когато се забавлявам, се забавлявам пълноценно, когато почивам – също, обаче през повечето време работя. Наскоро стана нещо и ми се събраха три свободни дни, без да съм планирал нищо за тях. Не знаех какво да правя!. Може би не се наспивам добре, но постоянно искам да съм зает. Дори когато съм на къмпинг на „Градина”, не мога да остана под тентата и да се пържа. Все си намирам нещо, което да отида и да взема, нещо да свърша, да чопля, да човъркам. Иначе ми е неспокойно. Може да правя някаква глупост, но трябва да действам. Така че – да, ако търсиш много неща, ще правиш много неща и ще получаваш повече.

Имаш трима племенници. Какъв чичо си?

Мачкам ги, играя си с тях! Много са сладки, в най-сладката възраст. Едно момче и две момичета са, измислил съм им прякори. Момчето е на сестра ми, на 5 години, кльощавичък и май харесва влечугите. Нарекъл към го Гущера. На брат ми голямата дъщеря съм нарекъл Жабата. Много си харесва прякора. Питам я: „Къде е Гущера?” – „Ами, той, бате не е идвал” – „Ти коя си?” – „Аз съм Жабата”. А малката, която е на годинка, когато се роди, имаше перчем като на кълвач. Тя е Кълвача. Много обичам да си играя с тях, но нямам това време. След премиерата на „Малко комедия” в София, бях на рожден ден на Кълвача. Те ме чакаха. В момента, в който влязох, станах като Тазманийския дявол – хващам единия, хвърлям го, взимам другия, те пищят!

Искаш ли свои деца?

Да! Обаче, когато стане, когато му дойде времето.

Публикувано в сп. „Биограф“, януари 2017 

ГЛЕДАХТЕ ЛИ „МАЙСТОРИ”?

Много се спори в родното обществено пространство кой актьор най-добре се вписва в образа на Левски и все още не е постигнат консенсус по този въпрос. След премиерата на „Майстори” в Народния театър в края на миналата седмица обаче едва ли има две мнения кой трябва да играе Ботев, ако снимат филм за него. Това със сигурност трябва да бъде Иван Юруков. Неговият майстор Найден увлича публиката по същия начин като гениалният поет и точно като него той люби и мрази силно до смърт.

Ако сте свикнали с комедийните изяви на Юруков като Андрей от „Столичани в повече”, които го направиха звезда и любимец на по-нежната част от аудиторията, трудно ще го познаете в „Майстори”. Не очаквайте смях, гответе се за силни емоции и разтърсваща драма. Класическата за българския театър трагедия на Рачо Стоянов се поставя за трети път в тази сграда, а премиерата на режисьора Петринел Гочев е точно 90 години след първото представление. Но това не е ретро спектакъл. Напротив. Ще видите изцяло нов прочит, в който театърът се преплита с танца и изобразителното изкуство, а музиката е почти толкова важна колкото и текстът. Самият Юруков освен актьорския си талант показва и завидни качества като художник. Директно пред очите на зрителите той създава плетеница от лица върху огромен лист хартия, покриващ цялата сцена. После с колежката му Гергана Змийчарова го разкъсват в ритъма на любовния танц между Найден и неговата невеста Милкана.

Действието започва още в първия миг, в който започват да пускат публика в Камерната зала на Народния театър. Докато зрителите заемат местата си, „майсторите” резбари рендосват дъски на сцената, заточват инструменти, пилят и шкурят, а в центъра на всичко е Найден, който рисува своите лица. Фактическият старт е в момента, в който всички в един глас започват да рецитират глаголицата. Това „нововъведение” в пиесата е лично режисьорско решение на Петринел Гочев. То се допълва от основополагащия за родната литература текст „За буквите” на Черноризец Храбър. Едва след това започва същинската история за любовния триъгълник между майстора резбар Найден, хубавата Милката и неговия съперник Живко, който напуска селото, за да се върне след седем години богат, но изгубил любимата си. Говори се, че за неговия образ първоначално е бил привлечен Мариан Вълев, известен още като Куката от „Под прикритие”. Той обаче бързо се отказал, предпочитайки по-комерсиален тв проект. Ролята е поета от младия Зафир Раджаб, който много се старае, но все пак поне засега не е равностоен на Иван Юруков с неговите 11 житейски опит години в повече. Специалистите обаче са категорични, че представлението тепърва ще се развива и младият актьор има всичко шансове да компенсира тази разлика.

Режисьорът разкри, че с процеса на работа двамата с Юруков така се вживявали в своето съперничество, че конфликтът им се пренасял и извън репетициите. Въпреки това обаче поне до момента кръвта се е ляла само на сцената.

О, да, има кръв и тя наистина се лее на финала. Но дори на нейния фон спектакълът утвърждава живота. „Аз може да имам огромна лична трагедия, но когато изляза навън, небето е синьо, чувам птиците да пеят дори в най-студените дни и това ме опровергава”, коментира този прочит Петринел Гочев. Освен „За буквите” той вкарва в текста и описания на видовете дървесина в резбарството, които разкъсват действието и го извеждат от контекста на конкретната история до по-абстрактно звучене. Трагичният завършек с тройна смърт пък е омекотен с писмо на чираци към техния майстор, което също е привнесено от режисьора. Той не е пропуснал да вкара в употреба все по-модното решение да се играе не само на сцената, но и сред зрителите. В актьорския състав пък е включил трима студенти от Националната художествена академия, които се занимават с дърворезба. Самият Петринел Гочев е художник и резбар и твърди, че е вложил в този спектакъл цялата си близост с бита на хората, които упражняват този занаят. Декорът, костюмите, цветовете на сцената са близки до дървото и до реалната среда на резбарите.

Всички тези модерни решения биха направили спектакъла интерес дори за много млади хора, които трудно ще разберат защо майстор Найден преживява като личен провал факта, че години преди да се ожени за Милкана тя се е врекла в любов на съперника му Живко, както и защо една подарена китка, когато е била още дете, разрушава живота и на тримата. Подобен морал вече е отживелица. За съжаление, все повече изчезва и стремежът да оставиш след себе си нещо хубаво, който е смисълът в живота на майсторите на Рачо Стоянов. Спектакълът на Народния театър обаче е поклон пред това красиво минало и пожелание да не бъде забравено.

Публикувано във в. „Уикенд“, брой 5, 2017 г.

МАРИЯ САПУНДЖИЕВА: ПЪРВО НА ВЕЛКО КЪНЕВ КАЗАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА февруари 9, 2017

Уважаеми читателю,

Срещата с Мария Сапунджиева  беше в събота, 6 часа вечерта, януари, фоайето на „Сълза и смях“. Мери се събуди точно преди да изляза, заплака, не ме пускаше, държеше ме за крака, за да не мога да мръдна. Наложи се излизам от дома си по чорапи, да се обувам и обличам навън. Заваля сняг, а после стана толкова студено, колкото не е било поне от 4 години. Струваше си! Срещата с тази прекрасна жена си струваше малкото неудобство. Интервюто стана много хубаво – казвам го без фалшива скромност, изхождайки от доста големия си опит в тази област. И е хубаво не защото аз го направих добре, а защото тя е такава – интересна, интелигентна, артистична, забавна. Жалко, че не успях да запазя записа! Но и в текста личи нейното чувство за хумор. 

Ако имаш възможност, гледай „Омайна нощ“. Препоръчвам! 

Една от най-заетите в театъра български актриси рядко гледа телевизия. Не се интересува дори от предаванията, в които самата тя участва. Затова пък е на сцената почти всяка вечер. Не отказва турнета в провинцията и непрекъснато е на път. Успоредно с огромната си заетост в театъра, телевизията и киното Мария Сапунджиева успява да отгледа двама синове. Смята, че и тя, и мъжът в живота й – художникът Георги Попов, и всички хора на изкуството имат специален код за служба на останалите.

Мария, вие сте една от най-играещите актриси в страната и имате представления, които с години не слизат от сцената. Премиерата на „Омайна нощ” например е още през 2005-а, а още се играе. Как си обяснявате този дълъг живот?

Да, имам представления, които се играят от 12, от 15 години. Това е добре свършена работа, уцелена идеална среда, която публиката харесва. Поколения се сменят, но залите са пълни. Щом има въздействие, щом едно и също представление години наред стига до зрителя, щом го вълнува, това е успех. Но тежките драматургични представления, мелодрамите по-трудно оцеляват с години в България. В случая „Омайна нощ” е романтична комедия и това е от голямо значение. Като се замисля, всички представления, които играя по 12-15 години, все са комедии. Имала съм много хубави драматични представения, които са се играли по 10 пъти и въпреки това са били добри. Всичко зависи от потребността на зрителя. Ние може и да не искаме вече да играем, но щом зрителят иска… Може да остареем, да се влачим по сцената, публиката ще продължава да го иска.

Тъй като споменахме романтичната комедия, на сцената се разиграва флирт, между вашата героиня – затворничка в отпуск, и героя на Асен Блатечки, който е тв водещ. Какво е да ви сваля Асен Блатечки?

Те и двамата се харесват. Той я харесва заради човешките й качества, заради това, че е запазила своята чест, достойнство. Докато тя го харесва, защото е много известен. Нормално е да хареса тази звезда. Може би защото двамата са толкова различни, всеки открива по нещо в другия.

И все пак какво е да те сваля Асен Блатечки?

Боже! Ама за какво говорите вие? В нашите среди имаме една приказка – „не е жена, а е колежка”. Нека другите въздишат по Асен Блатечки, за мен той е колега.

Значи извън сцената не се подавате на чара му?

Да ме сваля Асен Блатечки? Боже! Но пък той много хубаво ме вози с кола. Аз съм единствената, която не я е страх да пътува с него, защото кара… екстремно по магистралите. С него сме много добри приятели и той е много сериозен мъж. Аз харесвам Асен Блатечки и като човек, и като актьор. Велко Кънев ни срещна с него като режисьор на „Омайна нощ”. Това ни е първата обща работа. Когато Велко започна да прави пиесата, ме попита: „Имаш ли любим актьор? С кого искаш да играеш?”. Аз му казах, че искам да играя с Хю Грант. Той каза, че не може да ми изнамери Хю Грант, затова трябва да измисля някой друг. Аз все не знаех, той все питаше и накрая дойде, чукна на вратата на гримьорната и вика: „Марийке, повече не мога да те чакам!”. Викам: „Що, бе?” – „Ми, намерил съм ти. Харесваш, не харесваш – аз съм ти избрал!”. Викам: „Кой?” – „Ми, Асен Блатечки” – „Давай го!”. И така се срещнахме с Асен на сцената.

Как се сработихте, трудно ли беше?

Постепенно се сработихме. Но след толкова години спектакли и турнета вече си знаем целия живот. Нали си представяте, че пътуваме по 5 часа в едната посока – специално „Омайна нощ” е представление на Бургаския театър. Асен вика: „Аз не съм актьор, а тираджия. Пет часа карам, два часа играя и пет часа се връщаме”.

А с Юрий Ангелов как сте? Той е третият на сцената в „Омайна нощ”.

Прекрасно сме с Юрий Ангелов! С него Велко ми забраняваше да разговарям по време на репетиции. Спомням си го: „Няма да говориш с Юрий, влияе ти лошо”. Не знам какво имаше предвид. С Юрий общувахме тайно, без Велко да ни вижда… Това е шега, разбира се, спомням си смешки.

С Велко Кънев сте работили и в почти легендарното предаване „Клуб НЛО”. Наскоро станаха 5 години от смъртта му. Липсва ли ви все още?

Да. И сега ми липсва. Най-вече ми липсва общуването с него – да отида, да му споделя нещо… Ние бяхме приятели и той много ми помагаше. Той беше много мъдър човек. Иначе знам, че го има, че той все още съществува. Когато се покланям след представление, пляскам и на Велко. Спомням си за него и знам, че вижда от някъде. Но ми липсва, че не мога да си говоря с него.

Той ви е давал ценни съвети.

Да, когато съм имала зор, съм го питала. Кого да попитам? Той беше доста по-голям от мен.

Казвали сте, че Велко Кънев ви е посъветвал да родите малкия си син. Имали сте колебания?

Той ми казваше: „Не оставай с едно дете, не е хубаво!”. Големият ми син е бил вече на 7-8 години и Велко ме накара да се замисля. И досега благодаря за този съвет. Даже Велко беше първият човек, на когото казах, когато разбрах, че съм бременна. Първо на него казах, а той взе да черпи с едни бонбони. Много беше щастлив!

Не може да сте му казали, преди да кажете на таткото!

Не! Първо на Велко казах! На таткото какво да му казвам? Той цял живот ще знае! Казах: „Ето, изпълних заръката, имам Марко, заченала съм Марко!”. И е вярно това, което Велко ми каза! Не бива да се остава с едно дете. Даже се бях засилила трето да раждам, но мъжът ми каза, че не ми се връзва повече.

Работеща майка, пътуваща непрекъснато и с две деца?

Те пътуваха с мен. Много съм ги влачила по турнета, по концерти, къде ли не. Марко израсна в гримьорната в Народния театър, там си и писал домашните. Сами с мъжа ми сме си гледали, баби нямахме в София, но приятелите ни даваха рамо. Изгледахме ги.

Все още пътувате много по турнета. Виждате ли разлика между публиката в София и провинцията?

В провинцията има по-голям глад за театър. Когато имаме представление в някой малък град, е все едно там няма хляб и сега са пуснали. Сякаш хората казват: „Дай да отидем да се нахраним!”. Има много сериозна централизация в тази държава. Все едно извън София няма хора, все едно не съществуват. Разликата е драстична. Аз наистина пътувам много, не отказвам да отида и в най-малките села и паланки, където ме канят, защото тези хора имат нужда. Вярно, условията често са мизерни, читалищата са в много лошо състояние, коства ни много – много студ и мизерия сме видели. Но пък толкова се радват тези хора, че си струва. Аз виждам това като някакво леко окъсняло възраждане.

В този смисъл чувствате ли се просветител? Първата ви награда от Съюза на артистите е свещник, тогава още не е имало Икари…

Да, свещник е и аз си го ползвам по предназначение. Много е приятен, с един овен. Слагам си свещи на него. Разбира се, че нашата професия е просветителска, разбира се, че я приемам като отговорност, защото… Чудила съм се защо са ни вдигнали там… 50 сантиметра над хората, защо сме качени на тази сцена? Ами, нещо да кажем на хората. В едно представление актьорът води зрителя, той го развежда из дебрите на човешката душа и за себе си считам, че съм пратена в този живот и съм родена с тази задача. В мен има някакъв код, мъжът ми също е кодиран. Всички, които се занимаваме с изкуство, сме пратени да напомняме на хората, че освен тяло човекът има и душа.

За времето си в „Клуб НЛО” сте казвали, че това са 7 години от живота ви, прекарани с големи творци, които са създали вашето име. „А днес такъв професионализъм, за съжаление, не виждам”. Това са ваши думи от 2012 г. Все още ли мислите така?

Да, още мисля така за телевизията. Кино скоро не съм снимала, но телевизията се отдалечи от този модел. Сега се бърза, прави се конвейер, има липса на професионалисти. Това не се отнася само за телевизията, а и за много други сфери от нашия живот. Някак хората преди излиза по-подготвени от институтите, сега вече всичко е… ей така… Говоря и за висшия институт на „Раковска” (НАТФИЗ – б.а.). Майка ми онзи ден ми разказа един виц, много се смях. Завършил един ВИТИЗ и го питали: „Ти каква специалност завърши – реклама за лютеница или реклама за чорапогащници?”. Такива са вече специалностите там. Щом и пенсионерите разказват вицове за ВИТИЗ, направете си изводите. Вече и кандидати няма за там. Като си спомня едно време какво беше! Цялата улица „Раковски” беше пълна – над 10 хиляди кандидати! Сега няма никой, взимат куцо, кьораво, с дефекти… И тези хора после ще отидат в телевизията. Аз правя сравнение. Това поколение няма база, на която да стъпи, а аз имах щастието да хвана малко от онова и от това, затова мога да видя разликите.

Затова ли не гледате телевизия вече? Говори се, че не гледате.

Не, аз никога не съм обичала да гледам телевизия. Скучно ми е. Вкъщи мъжът ми гледа, децата… даже малкият ми син не гледа, на мен прилича.

Седем години сте преподавали актьорско майсторство на деца. Защо го правехте?

Защото това са правили с мен през цялото ми детство братя Райкови. Аз от втори клас до кандидатстването си във ВИТИЗ съм била в такъв състав. Тези хора осмислиха детството ми, а когато влязох в института, разбрах, че са ме научили неща, които и там ми трябваха. Да се занимаваш с театър е волева професия – възпитава волята, учи на партньорство, защото театърът е колективно изкуство. Дадох си сметка, че това са качества, които децата трябва да възпитават в себе си, независимо дали ще станат актьори, или не. На тийнейджърите, с които работех, казах, че не държа да се занимават с театър занапред, но с каквото и да се занимават, тези часове ще им бъдат ценни и те ще си дадат сметка за това по-късно. Сега виждам тези хора, те продължават да поддържат връзка, да си помагат. Някои станаха артисти, другите ходят да ги гледат.

От години сте артист на свободна практика. Добре ли се чувствате така?

Да, за мен свободата е всичко. Всичко можеш да ми вземеш, свободата не давам. Освен това творецът е свободна валенция. Какво значи някой да се командва? Ти решаваш, ти си господар на живота си.

Е, да, но ако сте на щат, имате гарантирани пари, макар и малко.

Е, да, но така е по-интересно. Имаш – има, нямаш – нямаш. И си честен! И живееш! Така чувстваш, че живееш! Другото е ден да мине, друг да дойде. Животът минава, „добър ден, пенсия” – „довиждане” – „чао”!

Отказвали ли сте роли?

Да, когато не ми е интересно. Ако не ми е любопитна задачата, ако съм правила нещо и искат от мен да го повтарям, отказвам. Първо искам да прочета драматургията, тогава решавам дали ще се хвана. Понякога отказвам, защото нямам физическата възможност да поема нещо.

Синовете ви ще наследят ли професията ви?

Големият е в пети курс „Медицина”. Той ще стане лекар. Но пак с хора ще се занимава. А малкият е много добре. Той е в девети клас и му е чудно! Няма планове за напред.

Публикувано във в. „Уикенд“, брой 3, 2017 г.

АЛО! МТЕЛ? И НА ВАС ДА ВИ…! февруари 8, 2017

Уважаеми читателю,

Аз не съм от хората, които ще тръгнат да се заяждат с Мтел за един надписан разговор и леко завишена сметка. Обаче да ми спрат телевизията! Това е углавно престъпление в моите очи. Да не говорим, че с нея изчезва и интернетът вкъщи. Това се случи миналия петък. „Грешка 1302. Изключете от захранването всички устройства!”, или нещо подобно ми се появи тогава на екрана. Включваме с мъжа ми, изключваме, ръчкаме кабели – нищо! Звъни мъжът ми в Мтел, какво правят, не знам, след известно време тръгва всичко. Е, да, но оттогава упражнението се повтаря всеки ден по няколко пъти. До днес – сряда.

Крайно изнервена след поредна разправия с дъщеря си какво да облече за яслата, аз сядам уж да пия кафе и да гледам снощната серия на „Дамата с воала”. Най-обикновен сериал, уважаеми читателю, обаче ме кефи да пия кафенце и да го гледам в единствения час спокойствие в цялото денонощие. Та сядам аз, пускам го и след една минута! О, след една минута! Кошмарът започва! Телевизията спира, фейсбукът блокира, няма интернет, няма мейл, няма гугъл, няма онлайн телевизия, няма „Дамата с воала”.

Оставям кафето, превключвам канали, изключвам устройства, ръгам кабели – нищо. Минават 10 минути – нищо! Кафето почва да горчи. Звъня на Мтел – нищо! Изключва ми сигналът веднага след като ме известят, че „този разговор е безплатен”. Пак ръчкам, пак изключвам, пак включвам, вадя кабели, вкарвам кабели, натискам копчета – нищо! Минават 20 минути. Още няма телевизия, няма интернет, няма „Дамата с воала”, спокойствието ми го няма! Абе, за какво им плащаме на тези? Всеки ден да включват и изключват сигнала ли? Ами, аз понякога и от дома си работя! А дори да не работя, какво от това? Платено им е за този сигнал, по дяволите!

Минава половин час. Без интернет, без телевизия, без възможност да се свържа с централата – изключва всеки път щом съобщят за безплатния разговор. Е, не! Звъня на звезда 88. Там ми изреждат хиляди неща, които почти не чувам, защото вече съм много, ама много ядосана. Пускат ми музика, благодаря ми за търпението, прехвърлят ме от меню в меню или както там се казва… Бинго! Най-накрая се свързвам с истински човек, а не със запис. Нищо, че гласът в телефона звучи като запис, все пак е жив оператор. „С какво мога да помогна?”, пита. „Нямам интернет, нямам телевизия, от петък постоянно сме с проблеми, тази сутрин изключи, скоро ще стане един час оттогава!” – „Изчакайте, госпожо, може ли да ми дадете ЕГН на титуляра?” – „Ще ви дам телефон и трите имена” – „Момент да проверим! Госпожо, трябва да се свържете с отдела за фиксирани услуги. Ние се занимаваме с не знам си какво. Да ви прехвърля ли?” – „Да, моля”.

Прехвърлят ме, звъни, после – музика. Благодарят ми за търпението. Чакам, чакам, чакам. Най-накрая! „С какво мога да помогна?” – „Нямам интернет, нямам телевизия, от петък с проблеми” и така нататък, да не те отегчавам, уважаеми читателю. И след всичко това идва отговор: „Не ви чувам, госпожо, много тихо се чувате! Бихте ли повторили?” ООООООООООООООООООООО! Полудях! Обаче повтарям – всичко отначало, този път добавям: „И ви е платена тази услуга, а не се доставя качествено!” – „Госпожо, извинете, много тихо се чувате, не разбирам какво казвате!” – „Как не разбирате! Лъжете!”. Обаче връзката прекъсва.

Пак вадя кабели, включвам, изключвам, кафето изпито, чашата – измита, интернет и телевизия няма. Пак звъня. Пак същото – „Бихте ли ми дали името на титуляра? Не сте на правилното място, госпожо, ще ви прехвърлим, моля, изчакайте на телефона”. Пак музика, благодарят ми за търпението. Следва: „Добър ден! Радослав на телефона. С какво мога да помогна?” – „Чувате ли ме?” – „Да” – „Защото вашият колега не чуваше!” – „Аз ви чувам, госпожо!”. И се започват, уважаеми читателю, обяснения. Няма да ти казвам какво казах, вече знаеш пределно добре, добавих само, че не мога да се свържа с директния им телефон за телевизията. Оказва се, че вината била в мен. Пропуснала съм една нула. Защо тогава ми казаха, че е безплатно, а не казаха, че съм сбъркала номера? Но да не се занимаваме сега с подробности!

„Госпожо, бихте ли извадили не знам си кои кабели, разместете ги, изключете, включете” – „Добре, ама това го правим вкъщи от петък всеки ден!” – „Моля, трябва да установим какъв е проблемът!”. Включвам, изключвам, ръчкам! Няма телевизия, няма интернет! След десетина минути на телефона: „Госпожо, проблемът е в нашата мрежа. Когато се изяснят нещата, ще ви се обадим!”.

Така ли? Във вашата мрежа ли е проблемът? Ами, аз това го знам, Радославчо! Не си виновен ти, разбира се, но цяла сутрин за това ли чакам? Да чуя, че проблемът е във вас? Ами парите, които са ви дадени авансово? С тях нямате проблем, нали?

В ранния следобед пак звънят – точно когато водя друг разговор, не мога да вдигна. После връщам обаждане. Оказва се, че са звънели от „Близу”! Е, това вече ме хвърля в духовата музика! „Няма ви в нашата база данни, госпожо. Позвънете на Мтел!”. Звъня. Оттам не знаят нищо. Централата – една, хората – много, не е ясно кой ми се е обаждал и за какво. Системата показвала, че има интернет и телевизия. Не съм си вкъщи, не знам, може и да има… Дано да има!

Викам си, сега да се заемем и с „Топлофикация”. Звъня. „Топлофикация ли е?” – „Не, госпожо, свързахте се с Мтел!”. Пак ли? Явно по инерция. „Мтел? И на вас да ви…!”.

ГРИШО, ТЕН-Е-С ИГРАЛ ЛИ СИ? февруари 5, 2017

Уважаеми читателю,

Малко неща ме вбесяват така, както може да го направи неграмотен журналист с претенции. Да си неграмотен сам по себе си лично за мен не е кой знае какъв проблем. Видя ли обаче човек с претенции, който си позволява да прави опити да ти налива идеи в главата от телевизора, а не може да пише даже като първолак… Ето това може да ме извади вън от кожата ми.

Защо те занимавам с моите лични дразнители? Да си гледал телевизия в неделя сутринта малко преди девет. За bTV става въпрос. Водеща – Мариана Векилска, но и на друг може да се случи, както историята не веднъж е показвала. Не че съм гледала. Пускам за фон и влизам в банята. На излизане случайно хвърлям поглед към екрана и що да видя! По цялата му дължина отдолу се мъдри надпис: „Неразказани истории за Роджер Федерер. Биографична книга за легендарния тенЕсиС“. Ето това нещо ме почерни деня, уважаеми читателю! В една дума – две грешки и то в национален ефир! Такъв феномен, драги колеги журналисти от уж най-гледаната телевизия в страната, не само че не знам как е възможно да се допусне до екран. Аз не мога да проумея как въобще е възможно подобна глупост да излезе от ръката на човек, който има поне средно образование. А се предполага, че в телевизия с претенции като горепосочените би трябвало да работят хора с по-висши дипломи от гимназиалните.

Не знам как Роджер Федерер би приел идеята, че играе тенЕс като легендарен тенЕсиС, но понеже в момента Григор Димитров е в България, ми се иска пресконференцията му да беше днес, за да отида и да го попитам: „Гришо, тенЕс играл ли си? Защото в bTV казаха, че Федерер е играл, а каквото каже bTV, станало е! Нали като с джедайски атрибут пръскат „силата да бъдеш информиран“. Та значи инфото при тях е 100 про“.

Ще кажеш, уважаеми читателю, че си нямам друга работа, та съм тръгнала да се занимавам с грешките в ефир? Прав си! Аз сама на себе си се чудя защо съм седнала да си запълвам времето с подобни безсмислици. Все едно цялата държава е цъфнала и вързала, аз съм тръгнала за една дума да се хващам. Плюс това съм проверила с Google. Има дума „тенесис“! В световния речников състав подобно звукосъчетание съществува, само дето така и не разбрах на какъв език е то. Но пък ми стана ясно какво би трябвало да означава. Е една държава на света, която така и не разконспирирах, по този начин наричат щата Тенеси в САЩ. Ей това е, уважаеми читателю! Според bTV Роджър Федерер е легендарния щат Тенеси, само че на друг език. Значи все пак има смисъл някакъв в цялата безсмислица.

Това, разбира се, не е единственият случай на въпиюща неграмотност в национален ефир. Даже се чудя как още не съм свикнала с глупостите на екрана. Преди известно време например същата телевизия разказа в репортаж в „Тази сутрин“ за поминАка на българите в не помня коя част на Родопите. Гледала съм също така как звездната докторка Мария Папазова при Гала разказва за стомашното раЗТройство и храните, които могат да го причинят. И това нещо – написано на хартия. Значи не е печатна грешка, уважаеми читателю, а чиста и проста липса на грамотност.

Сега съм сигурна, че си открил поне няколко грешки и в моя текст. Да, де, не е изключено, особено като се има предвид, че пиша без спелчек. Обаче, уважаеми, това е моят блог без претенции. Ако бях писала за национален ефир, щях да внимавам повече и да потърся помощ от коректор.

Евала, Златке! декември 30, 2016

Уважаеми читателю,

И аз като никога получих свободна сутрин и реших да я запълня с „На кафе“ и Гала. И що да видя! В последния работен ден от годината до водещата се кипри прясната майка Златка Димитрова. До нея се настанила Вихра, известна като бившата жена на Иван от Андрей, а в края на редицата – някакво слабо известно момиче, което по моя смътна информация е било Мис България.

Гледам аз и не вярвам на ушите си, както казват класиците! Златка решила да споделя родителски опит. Ама тя с право е избрана за Майка на годината! Представи си, драги читателю, от сутрин до вечер била с детето и го гледала! Бебето, ако не си запознат, наскоро направи „две месечинки“ – този израз обича да използва неговата звездна родителка. Та, както казах, тази всеотдайна майка, когато не била заета с нещо друго, оставала с бебето, за да го гледа! По цял ден! И даже от първия път, в който го внесла в дома си, извършвала почти непосилното дело да го къпе! Не стига другото, ами и нощем ставала от сън, за да види защо плаче… понякога. Тя иначе си била „взела жена“, която гледа бебето в малките часове, та да може отрудената и изтормозена мама да си почине… Иначе кога ще се наспи? Представи си, уважаеми читателю, каква майчинска любов и отдаденост! Въпреки че има „жена“, звездата даже нощем понякога чува детето, като плаче, и то при положение, че стаите им са на два различни етажа в къщата, която обитават. И не само го чува от време на време! Тя даже на моменти става, за да провери от к’ъв зор е този рев и може ли да помогне с нещо на „жената“.

Плюс това Златка много работи! Не е като разните родителки с „безметежно майчинство“, както обича да се изразява колежката ми Галя Щърбева! Тази майка не се наслаждава спокойно на привилегията да носи бебето на ръце с часове, да се радва на разранени от кърмене зърна, да чисти повръщано от дрехите си, не се хваща с готвене през двата часа, в които бебето спи, нито глади и пере всичко на ръка, за да го пази от алергии. Не! За нея тези радости на детегледането не съществуват. Тя ходи на работа! Това включва цялата мъка да й правят прическа и грим, да й оформят маникюр, да я обличат в най-различни тоалети и да я карат да позира пред камерата, докато „жената“, която е „взела“, се грижи за бебето вкъщи. За да извършва този почти непосилен труд, Златка решила, че няма да кърми. То, нямало как хем да кърми, хем да спи на различен етаж от детето, хем да ходи по салоните за красота и да позира за фотосесии. Помпичките за кърма явно не вършат работа, драги читателю. С тях, разбираш ли, не можеш да цедиш мляко и да го оставяш на гледачката, когато не си вкъщи.

Между другото да ти кажа, че и Вихра не е кърмила и много подкрепя този избор на майките. И даже от позицията на некърмила има твърдо мнение по въпроса с кърменето на обществени места. Не било хигиенично! Разбирай, вредно е за бебето. Може би е по-добре да мъкнеш шишета и да го храниш със сухо мляко. А най-добре е друг да извършва тези дейности вместо теб.

Евала на Златка Черната! Евала на Вихра, известна с бившия си мъж Иван от Андрей! Евала и на третото момиче при Гала – че седеше отстрани и само слушаше!

RED HOT ПОДПАЛИХА СОФИЯ октомври 19, 2016

Red Hot Chili Peppers буквално подпалиха атмосферата в претъпканата софийска зала “Арена Армеец” в съботната вечер. Близо 2 часа хиляди хора скачаха, пяха, пляскаха и не искаха шоуто да свършва.

Всичко започна малко преди 9,30 вечерта, когато на сцената излязоха барабанистът Чад Смит, басистът Майкъл „Флий“ Балзари и китаристът Джош Клингхофър, а секунди по-късно – и фронтменът Антъни Кийдис. Те откриха купона с „Monarchy of Roses“ – парче от албума им „I’m with You“ от 2011г. – името и на турнето им, чест от което е концертът в София.

Още тук публиката буквално беше взривена от мощния саунд и енергията на групата. След това “Around the World” върна феновете към добре познатите хитове и накара всички да пеят, а на „Snow (Hey Oh)“ хидяди крещяха в хор: “хей, о!”. На терена се виждаше гора ръце, а по трибуните малко хора се удържаха да останат седнали. Повечето в залата танцуваха, пееха и размахваха ръце, без да се налага от сцената да ги подканят: “Hands up!” (вдигнете ръце).

Тоталният хит “Otherside” наелектризира атмосферата още повече. Последвалите “Look Around”, “Can’t Stop”, “Wet Sand” бяха продължение на вече започнатото – едно шоу, изпълнено с толкова енергия, че не просто да нажежи емоциите, но и да ги накара да избухнат.

Бандата не пропусна и “Blood Sugar Sex Magik”, с която проби преди повече от 20 години. И макар вече да не могат да се нарекат млади, музикантите никак не изглеждаха изморени. Антъни не престана да тича и скача на сцената, без дори да се задъха, това не даде отражение на гласа му. И макар много критици да твърдят, че не може да пее, това, което показа в „Арена Армеец“ опустоши всичките им аргументи. Флий беше още по-енергичен. Двамата се представиха в интересен стайлинг пред публиката – черни панталони с един нормален дълъг крачол и втори – отрязан до коляното. “Голият” крак беше обут в чорап до коляното на бели и червени райета. След второто парче и двамата бяха голи до кръста, което разкри, че все още имат тела, с каквито едва ли могат да се похвалят много по-млади от тях мъже. Джош пък трябваше през цялото време да свири, седнал на стол, тъй като в средата на август счупи крак по време на шоу. Наложи му се да излиза на сцената с патерици, но това по никакъв начин не навреди на изпълнението му. И даде пример на звезди като вокала на Джамирокуай, Джей Кей, които отменят концерти заради навехнат крак.

Към средата на шоуто Антъни разпъна българското знаме и го сложи на сцената, където остана до края на концерта. Върху бялата лента на трибагреника бяха пришити инициалите на бандата – RHCP.

„Under the Bridge“ Антъни пя “в дует” с публиката, която знаеше наизуст целият текст. Нещо подобно се получи и с “Californication”. А след “By the Way” групата напусна сцената след шоу, продължило близо час и половина. Публиката обаче не беше съгласна да се раздели толкова бързо с купона. И не престана да крещи и ръкопляска в очакване на бис.

Точно 5 минути по-късно барабанистът излезе и това предизвика толкова шумни овации, че се наложи да запуши ушите си. Флий пък се разходи на ръце по сцената. Последва още половинчасово шоу, след което беше ясно – вече наистина си тръгват. Но преди това басистът изнесе дълга реч пред публиката, от която заради аплаузите не се чу почти нищо освен “обичаме ви”.

Дълго след шоуто заклети фенове продължаваха да крещят по улиците и около залата, а от колите се чуваха Red Hot Chili Peppers. За съжаление на много, които искаха да чуят групата, организаторите от София Мюзик Ентерпрайсис преместиха концерта от Герена, къдено първоначално трябваше да се проведе, в залата, която явно беше с по-малък капацитет – проверка на Дартс нюз показа, че много фенове не са успели да си купят билети, тъй като количествата са били изчерпани, когато са отишли до касите.

 

Написано за Darts News през 2012-а. Пореден архив, който е изчезнал незнайно къде. Важното е, че има хора, които препечатват и цитират. Благодарение на тях успявам да намеря изгубените си текстове:) Точно този намерих, търсейки текста си за Depeche Mode – едно губиш, друго печелиш 🙂 Снимка: Интернет. 

АНЕЛИЯ: ВЛЮБЯ ЛИ СЕ, СТРАХУВАМ СЕ И БЯГАМ октомври 13, 2016

С изключително интересния си глас и огромното си обаяние Анелия вече близо 15 години успява да се задържи на върха на българския музикален пазар и то в може би най-конкурентния жанр – поп фолка. Певицата е известна с фразата си „Не коментирам личния си живот”, защото държи да я познават и оценяват заради работата й. Въпреки това обаче тя разкри много от душата и мечтите си в изключително откровено интервю.

Анелия, след доста активно лято подготвяш нова песен. Разкажи за нея?

Самостоятелна песен е, авторска – по музика на Велислав Драганински и текст на Росен Димитров. Точна дата на пускането й не мога да кажа. Няма да прибързвам и да се ограничавам със срокове – важно е нещата да се случват естествено и без излишно напрежение, от което никой не печели. Видеоклип още не съм снимала, но имам ясна концепция за него. Ще работя с режисьора Люси Иларионов и оператора Жоро Марков. Клипът ще е имиджов. Решила съм всичко да е много семпло и изчистено. Самата песен носи достатъчно категорично послание. Така че за видеото е необходимо само да има стил, да има елегантност, дълбочина на кадрите, интересно осветение… Това е моето усещане.

Ти си една от малкото певици, които правят концерти с бенд, а не залагат само на участия по заведенията. Какво те кара да държиш точно на този тип общуване с публиката?

За да искаш да правиш концерти, не може да си всяка вечер по клубовете. Концертите с бенд съм ги правила между другото – защото имах поводи да чествам нещо или по покана на някого. Истината е, че аз имам участия почти всеки ден. Смятам, че има периоди на израстване при изпълнителите и в момента това е моят приоритет – да бъда при младите хора по дискотеките, а другото си е естествено продължение. Ако се изморя от този начин на живот, ще променя и начина си на работа и ще правя концерти.

Това лято пусна три нови песни, като проектът с оркестър „Кристали” стана голям хит в дискотеките, а се говори, че не се е очаквал такъв успех. Самата ти изненада ли се? Какви качества трябва да има една песен, за да стане хит?

В интерес на истината, моето самостоятелно парче от това лято „Гот ми е“ също стана хит. Иначе успехът на „Моят мъж“ с оркестър „Кристали“ не ме изненада, защото аз вярвам във всяко едно нещо, което правя. Те ме поканиха да се включа в проекта и аз приех, защото това е най-успешната група в своя жанр, защото песента има послание и запомнящ се текст. Забелязвам, че хората по дискотките я запяват от раз, все едно, че рецитират стихотворение, което знаят от деца. Що се отнася до качествата, за които ме питаш, за да стигне до аудиторията и тя да я приеме и обикне, една песен е хубаво да притежава енергията и вярата на изпълнителя и сърцето и любовта на екипа, който участва в нейното създаване. Всичко друго е относително. Разбира се, случвало ми се е нещо, в което вярвам, да не оправдае очакванията ми. Затова вече не тръгвам с големи очаквания – за да не се разочаровам впоследствие. И не правя нещата на всяка цена, а защото така ги чувствам.

Самата ти имаш ли любима песен от собствения си репертоар?

„Само мене нямаш“ – казвам го веднага, без дори да се замисля. „Твоя съм“ също ми е любима.

Когато не работиш, слушаш ли музика?

Слушам всякаква музика, без да се ограничавам, стига да е хубава. Но ако съм преоморена, искам тишина.

Дъщеря ти Ивон какво мисли за песните ти? Допитваш ли се до нея?

Дъщеря ми е на такава възраст – на 12 години, че най-добре сверявам часовника си с нея. Тя е представител на младото поколение. Наблюдавам я, когато се събере с приятели, какво се случва. И за мое щастие децата слушат разнообразна музика. А когато са в настроение за попфолк, те избират най-актуалните и хитови песни. По тяхното безпристрастно мнение разбирам кой изпълнител е актуален и кой – не чак толкова.

На кого първо пускаш музиката си, за да поискаш мнение?

На първо място се доверявам на себе си. След това на екипите, с които работя, на озвучителя ми, на приятелите и на семейството.

Ивон тази година е в седми клас, ще трябва да избира гимназия. Насочила ли се е вече?

Стъпките, свързани с образованието, винаги носят със себе си много размисли, вълнения и емоции, защото всеки един родител иска най-доброто за своето дете. И в нашето семейство е така, затова предпочитам да не говоря предварително.

Би ли насърчила Ивон, ако реши да стане певица?

Аз съм й майка, ще я насърча да се развива в тази област, в която тя желае. Но не я съветвам да става певица. От една страна работата е изтощителна, а от друга – съм на мнение, че в днешно време има много по-перспективни професии. Смятам, че ако се занимава с нещо такова, е хубаво да й е хоби. Надявам се и тя да мисли така.

В тв предаване наскоро разказа, че Ивон има много хубав глас, но никога не е учила музика? Това преднамерено ли е?

Да, преднамерено е, защото, както вече казах, не предпочитам детето ми да се занимава с музика. Подкрепяла съм я, когато е искала да ходи на уроци по пиано, записвала съм я – за удоволствие, за хоби, но никога не съм била настъпателна и не съм й се карала след това, когато се е отказвала. Смятам, че ако това беше нейното поприще, тя също щеше да бъде по-инициативна. Освен моето желание, следвам и нейното поведение.

Искаш ли да имаш още деца?

Може да съм грешна, но никога не съм искала да имам второ дете. И, ако това един ден се се случи, неговият баща ще е най-прекрасният човек. Защото, ако някой мъж успее да пробуди това желание в мен, аз със сигурност ще го ценя много като личност, като качества, ценности…

На сватбата на колегата ти Миро хвана букета на булката, макар че се твърди, че упорито си го избягвали. Защо не искаше букета?

В интерес на истината, не съм го отбягвала, но и не съм се „бутала“ за букета, защото смятам, че ако трябва, той сам ще си дойде при мен. Аз приемам този обичай като част от забавата на сватбеното тържество.
Дълбоко в сърцето си много искам мъж до себе си – да срещна моята сродна душа. Но, когато нещо подобно ми се случи, започвам да се страхувам и да бягам. Нямам обяснение на поведението си и никога досега не съм го признавала пред медия. Може би съм свикнала прекалено със свободата си, със своята независимост и с това да контролирам всичко около себе си. Прекалено силна и властна съм. Хиляди пъти съм описвала какъв трябва да е моят мъж, жените винаги си го представяме като принца на белия кон. С времето се убедих, че тази схема не работи, защото в крайна сметка никой не е съвършен. Другото нещо, което останових за партньорите, е че трябва да се приемат такива, каквито са, без да се стремят да се променят един-друг. Сега вече си казвам, че искам най-добрият партньор за себе си и аз да съм най-доброто за него.

Харесваш ли сватбите? Вярваш ли в брака?

Да, харесвам сватбите и вярвам в брака. Но смятам, че би било добре да се случва, когато двама души са готови за сериозната крачка и са на една вълна. Много от сватбите се вдигат спонтанно или защото така се прави. А времето, в което живеем, е твърде динамично, твърде свободно и ако двамата партньори не са достатъчно сигурни и осъзнати в решението си, браковете лесно се разклащат.

Когато става въпрос за връзките ти, винаги казваш, че пазишличния си живот в тайна. И все пак имаш ли мъж до себе си?

Наистина пазя личния си живот в тайна, затова и този път ще откажа да коментирам.

Би ли разкрила своя връзка публично и при какви условия?

Не бих. Личното пространство затова е лично, за да се пази и споделя само в тесен приятелски и семеен кръг. Толкова години съм популярна и харесвана заради творчеството си, не смятам тепърва да насочвам прожекторите към личния ми живот.

Как с Миро запазихте добрите си отношения толкова години и то във вашата среда, в която конкуренцията е безжалостна?

С Миро сме сродни души. Ние двамата мислим и чувстваме по един и същи начин, имаме една и съща ценноста система и сродни виждания за живота.

Миро казва, че си единствената му „сестричка” сред колегите. Какво е той за теб?

Той е моето братче и приятел, на когото винаги мога да разчитам, естествено, както и той на мен. Тук не говорим за качествата и таланта му, а за човека Миро. Просто си го обичам с цялото си сърце!

Има ли и други колеги, с които сте много близки?

С Андреа съм близка – тя е добра душа, добро момиче, човек, когото аз наистина обичам. Андреа притежава качества, които аз нямам и винаги съм искала да изградя в себе си, но не успявам, защото ми е трудно да се преборя с мен себе си. Тя е зодия Водолей – единствената зодия, на която се възхищавам, и може да властва над емоциите ми. Също така уважавам много Цветелина Янева, защото е искрена, интелигентна и възпитана, откровен човек е, който не се занимава с интриги и изкуствени схеми.

Години наред отношенията ви с Емилия бяха обект на клюки. Какви са те в момента?

Хората ги интерпретират доста изкривено, вероятно защото така е по- интересно. Истината е, че отношенията ни с Емилия са спокойни и от моя страна винаги е било така.

Ти си една от поп фолк певиците, които се справят блестящо с всички стилове. Би ли сменила музикалния си жанр?

Бих правила това, което иска публиката. Каквото харесва тя, това ще пея.

Тази година имаше грандиозен скандал около наградите на телевизия „Планета”. Ти като че съумя да останеш встрани от него, но все пак държиш ли на наградите?

Когато човек работи, е хубаво да бъде оценен. Аз съм получавала всички награди, за които можете да се сетите. Наясно съм, че след мен ще има и други певици, и следващи, и по-следващи. И всяка една от тях е хубаво да бъде поощрявана и стимулирана. Но за мен винаги най-важното е било да правя песни, които да стигат до сърцата на хората и да остават във времето. Всичко друго е суета.

Твои колежки напуснаха компанията, самата ти доволна ли си от условията там?

Винаги съм била доволна и вече толкова години сме в прекрасни партньорски отношения. Да, имали сме спорове, трудни моменти, но за мен хората от фирмата са едни страхотни партньори.

Освен музикалните награди си получавала и награди за стилен външен вид. На какво държиш най-много във външността си?

Държа да имам излъчване и магнетизъм, а те идват от моето вътрешно равновесие. Затова се старая да си почивам, да бъда в хармония със себе си, да се срещам с приятни хора, да се отдавам на нещата, които ми доставят удоволствие. В момента поддържам формата си, като живея и се храня балансирано, спя много и правя това, което искам, а не това, което трябва.

Как се виждаш след 10 години?

Ще живея България, разбира се, и ще се занимавам с музика – това, което съм правила винаги, което обичам с цялото си сърце и което мога да правя най-добре. Виждам се успяла, красива, здрава и щастлива жена, удовлетворена от живота. Осъществила мечтите си и поставила си нови, още по-големи цели и предизвикателста.

Публикувано във в. „Уикенд“