Иван Юруков. СРЕЩУ СТЕНАТА май 22, 2020

От МИНА УЗАНИЧЕВА

Уважаеми читателю,

В живота си досега съм ходила на уроци по рисуване точно 5 пъти. Месеци наред водих преговори за интервю с Иван Юруков за сп. „BIOGRAPH“, но уговорката с актьора направихме точно когато взимах урок номер две. Това ми се струва интересно съвпадение, защото самият Иван е художник. Доста преди да ми даде това интервю, го бях гледала в спектакъла на Петринел Гочев „Майстори“ от Рачо Стоянов и много се впечатлих от една огромна композиция, която той рисува директно пред очите на зрителите, а след това разкъсва в хода на действието. Помолих да участва в рубриката на списанието „Интервю в картинки“ и той изпрати осем много интересни отговора на осемте въпроса, които му зададох. Някой ден може да ти ги покажа. Понеже работихме чрез посредник, а и добрата организация не е сред силните ми страни, му занесох списанието с отпечатаното интервю в картинки с цели две години закъснение. Но, както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Той с интерес разгледа рисунките си, които явно беше забравил. После ми даде интервюто, което ти предлагам да прочетеш. Смятам, че стана много интересно. Предразполага към размисъл.

 

 

За Иван Юруков се написани много клишета, но той не обича готовите фрази и бързите обобщения. Нарича ги „лексиконни глупости“. Предпочита да изследва нови територии, вместо да се стреми към предварително заложените рамки, които правят ежедневието лесно, но и скучно. Без излишна скромност отсича, че е център на собствената си вселена, носи със себе си своя личен хоризонт, който се променя с всяка следваща крачка. 

Роден в Сандански, Иван Юруков се занимава със спорт от дете. Съвсем малък започва да тренира плуване, а след това се насочва към рисуването. Иска да стане художник. На сцената стъпва случайно, когато е 19-годишен. За да не скучае вечер, решава да се запише в самодеен театър. Там го приема Ангел Ангелов – Батката – човек, за когото и днес актьорът говори с огромна почит, а когато произнася името му, в гласа му се усеща особена тържественост. Днес Иван има десетки роли зад гърба си, играе в едни от най-добрите представления на Народния театър „Иван Вазов“, сериалът „Столичани в повече“ го превръща в тв звезда, главната роля във филма „Дъвка за балончета“ предизвиква аплодисменти от феновете на съвременното бг кино, а в сериала „Откраднат живот“ актьорът участва вече втори пореден сезон. 

Но Иван Юруков е нещо много повече. Той е и режисьор, монтажист, сценарист, музикант – артист, който търси лично удовлетворение във всичко, което прави.

 

Иване, като дете сте учили в плувен спортен интернат. Какво си спомняте от това време?

Беше в парка на Сандански – изключително красиво място! Открит басейн с олимпийски размери, пълнеше се с минерална вода, така че и през зимата можеше да се плува на открито сред облаци от пара. Беше доста труден период от живота ми заради голямото физическо натоварване. Плувахме по 10-12 километра на ден – двуразови тренировки: тичане в парка, загряване, след това – във водата, после – училище, накрая – пак в басейна. Почивката беше само в неделя следобед. Живеехме в този интернат… В училище всички разпознаваха, че идваме оттам, защото лицата ни изгаряха от слънцето, а ластикът на плувните очила оставяше светли следи. Там бях от първи до седми клас.

Родителите ви пуснаха толкова малък? 

Това беше мое желание, което те уважиха. Исках да се науча да плувам, баща ми ме заведе там и веднага ме взеха. Благодарен съм, защото се научих да плувам, станах по-дисциплиниран, беше много сериозна строева подготовка, след която дори в армията не беше много натоварващо за мен.

Какво е мнението ви за казармата? 

Този въпрос задавате на неволеви офицер от запаса с пагон младши лейтенант. Когато се набираха новобранците, развитието на момчетата се следеше четири години преди постъпването в армията. Може би заради интерната, или заради нещо друго, попаднах в школа за запасни офицери в Плевен малко преди да бъде затворена. Всички, които постъпихме там – около 2000 войници, станахме запасни офицери… всички без един, който целенасочено не взе изпита. Той е мой приятел. Така че аз съм човек, влязъл в армията и станал офицер против волята си, но придобил добри приятелства и хубави спомени от казармата.

От спортист ставате художник, после – актьор…

Не съм станал художник, не бих могъл да се нарека така! Рисувам, откакто се помня, това ми е дадено. Проблемът е, почти не съм го развивал през годините. Занимавал съм се известно време, спирал съм, напоследък пак се връщам към него. Умея или поне се опитвам да се изразявам с бои и моливи. Това не ме прави художник, просто ме кара да се чувствам добре, разтоварва ме. За мен то е себеизразяване, което няма за цел да стигне до публика, по-скоро е лично удовлетворение.

В автобиографията си Чарли Чаплин казва, че художниците са асоциални, писателите – твърде интровертни, актьорите заради професията си са леко егоцентрични, а най-приятни за общуване са музикантите. Вие като че ли съчетавате всички тези професии?

Общувам с артисти и споделям тази мисъл на Чаплин. Общувам и с много музиканти. Виж какво съвпадение! В деня на това интервю имаме концерт с мои приятели, с които ще свирим пред публика парчета на любими банди, както и наша собствена музика. Вълнувам се както преди премиера! Групата ни се казва „Терпентина” – група приятели, които рядко се събират, за да свирят, но го правят с удоволствие. Наскоро имаше годишнина от рождението на Димитър Воев от „Нова генерация” и го чествахме. Ударно разработихме няколко техни парчета, изсвирихме ги и се получи доста добре. Решихме да направим още едно участие. Всичко е за забавление. Прекрасно е, защото с тези момчета тичаме с една посока.

Всичко е за забавление? И извън музиката ли? 

По-точно казано, всичко е за лично удовлетворение. Човек много често се чувства неудовлетворен, налага му се да се занимава с неща, които е принуден да направи заради чисто битовото си съществуване или заради невъзможността да прави нещо друго. Ние сами поставяме границите си като капани, от които излизане няма. Това ни кара да страдаме, а когато човек се усети по този начин, обикновено има нужда от някакво удовлетворение, което да му върне усещането за първия път, за детството, за влюбването. Да рисувам, да свиря, да пътувам – въобще изкуството е за мен необходимото дерайлиране от бита.

Разкажете за групата си, кой още свири в нея? 

Интересното в тази банда е, че повечето сме актьори по професия. Стоян Младенов играе в „Зад канала”, Николай Димитров-Коки е в театър „София”, китаристът ни е Стоян Божкилов – известен български художник с много изложби и в чужбина. Иван Вълев, който е писател, е другият член на групата, а най-новият е Милен Апостолов – композитор и диригент. За първи път излизаме на сцена в тази конфигурация и, честно казано, се вълнувам. Имам 40 роли в театралното си минало, средно играя по 150 представления на година, но това вълнение, което изпитвам в момента, е много по-различно, ново за мен. Нямаме амбиции да изграждаме грандиозна  музикална кариера и да покоряваме хоризонти, просто всички изпитваме нужда да правим музика. Другите също се вълнуват, доказателство за това е общият ни чат, където се появяват цитати като „Щом музиката храни любовта, тогава свирете!” – Шекспир. Всеки от нас се стреми към онова ужилване, което ни кара да се чувстваме живи! Както и друг път съм казвал, музиката за мен е невидима невеста, която ме кара да тъгувам, да се смея, да плача, да копнея, да мечтая…

Не сте изгубили детската способност да мечтаете? 

Както казва Димитър Воев, „страх ме е от себе си, когато загубя мечтите си”. По същия начин и аз не искам да губя мечтите си, продължавам да мечтая и вярвам, че това е изключително важно. Винаги, когато правя или не правя нещо, се стремя да държа сетивата си нащрек и да откривам красивите неща. Стремежът към добро и красота неизменно се съпровожда от мечти.

Не са ли ви казвали да слезете на земята? 

Какво ли не са ми казвали! Тези съвети не са адресирани към мен, а към човека, който ги отправя, той всъщност го казва на самия себе си. Аз съм център на собствената си вселена и знам къде е земята – но моята земя, на която трябва да сляза. Аз нося хоризонта със себе си, той върви с мен и се променя спрямо собственото ми гледище, така че какво означава да слезеш на земята? Чия земя? Или „Стегни се, бе човек!”? Други път казват: „Отпусни се!”. Всъщност тези добронамерени съвети от околните не са адресирани към нас, те се връщат като бумеранг към тези, които ги изпращат.

Близките ви как реагират на тези постоянно местещи се ваши хоризонти? 

Моето семейство винаги ме е подкрепяло. Никога не са ми казали: „Слез на земята, стани адвокат!”. Това са настойнически укази, които моите родители не са проявявали. Още от малък са ме оставили сам да си чертая пътя с огромното условие, че ще е в жизнеутвърждаваща посока.

В това, което правите в театъра и киното, се усеща преобладаващо присъствие на гениални творци и интелектуалци – Моцарт, Паганини, Чехов, дори героят ви в „Майстори” е човек, който се отличава от тълпата. Самият вие стремите ли се към нещо подобно? 

Не. Не подражавам на идоли, опитвам се да слушам сърцето си, макар прекрасно да знам, че то е просто кух мускулест орган, който има помпена функция. Желание за личното удовлетворение ми дава сила и воля да правя всичко, което правя.  Избягвам тривиалните неща, защото вярвам, че посредствеността съсипва човека. Старая се това, което правя, да е по свой начин уникално и тази уникалност да го отличава в общото. Съвсем закономерно това прави мен самия различен. Често са ми казвали: „Ти си много странен”. Даже са ме наричали луд. Това са индикации, които ми напомнят, че в очите на другите може би наистина изглеждам нестандартен. И колкото повече мисля за това, толкова по-ясно разбирам, че е безсмислено да го мисля. Предпочитам да не си задавам въпроса дали наистина е така, а просто да действам, да бъда в постоянно търсене. Ако човек ходи по отъпканата пътека, няма да намери боровинки, те вече са изядени. Трябва да тръгне по чукарите и там може да ги види.

Затова ли утвърден актьор като вас решава да учи режисура? 

Вече 20 години се занимавам с театър и кино, но през цялото време не съм спрял да правя и други неща, свързани с изкуството. Учех се на кино. Снабдих се с камера, с обективи, постепенно с колеги започнахме да създаваме истории, да ги снимаме, да ги монтираме, да правим късометражни филми, клипове… Това е много дълъг процес, натрупване, което пазя в себе си през годините, но просто не е било на първи план. Научих се да монтирам на професионална монтажна програма – нещата, които снимаме, монтирам сам. Постепенно, като обединим всички изкуства – музика, рисуване, композиране, театър и техническите познания за правене на кино, получаваме солидна подготовка за създаване на пълнометражен филм. И за да бъде всичко легално, защото институциите обичат дипломираните творци, реших да се дипломирам. Първият пълнометражен филм, който направихме, е плод на тази дългогодишна подготовка. Всички, които участваха в него, го направиха безвъзмездно – без никаква парична облага. Работиха с желание, вложиха цялото си познание, цялата си любов в този филм. Той се казва „До последния каприз” и се занимава именно с темата за артиста, стигнал до най-ярката светлина на прожектора, и момента, в който решава да напусне тази светлина, защото е заподозрял себе си в посредственост. Основна линия са две момчета от едно село, които нямат друга алтернатива, освен да станат фермери като баща си. Изведнъж се появява човек на изкуството, който възпламенява в тях неподозиран пламък, те се запознават със света на музиката и това променя цялата им нагласа към живота. Децата се ангажират да реновират отдавна изоставения киносалон в селото. Това са неща, които като че ли всички трябва да ценим и пазим в себе си – да се стремим към красивото, преди да щракаме с пръсти и да натъпчем коремите си.

Кога ще видим филма? 

Труден е пътят на този филм, защото не е финансиран от никъде. Успяхме да го заснемем, сега сме на финалния етап – монтаж а , предстои постпродукция и едва тогава можем да говорим за премиера. Всичко е свързано с пари, с които засега не разполагаме, но въпреки всичко вярвам, че този филм ще се случи скоро.

Откъде е този плам да се изправяте срещу стената? Казвате: „хващаш бика за рогата и каквото стане!”

Вярвам в непредвидените ситуации. Човек мисли, че може да си начертае план, който да следва, и той да му даде комфорт, но този комфорт е лишен от изненади, а аз обичам изненадите.

Често споменавате детството, то присъства и в работата ви…

Детството връща към усещането за първите пъти – най-ценното, което човек може да има, но бързо изгубва с овъзрастяването си. Първото излизане от града, първото гмуркане в морето… всичко, което се случва за първи път, се случва в детството. И това е най-красивото нещо, което човек не може да съхрани, дори и в спомените си, защото възможностите за тези първи пъти стават все по-малко и по-редки. Моето желание е … сега си давам сметка – като че ли ми се иска да откривам нови зони с „първи пъти“ и това да не спира. Затова може би се занимавам с много неща, които ми отварят територии, където да се чувства като за първи път. Човек може да бъде всичко!

Как обаче намирате енергия за всичко това? Вие сте зодия Близнаци, за които казват, че никога не остаряват.  

Абе, важното е да изглеждаме добре! (смее се – б.а.) Наскоро се шегувах с един приятел, който имаше юбилей, и на подаръка му написахме: „Честити 17 години и 33 години житейски стаж!“. Не съм боледувал често, за щастие, но наскоро получих някакви усложнения и се наложи „по пътеката“ да вляза в болница. Там като че ли слязох от коня, спрях се за малко от този вихър, който през цялото време ме води. Около мен имаше хора, които страдат, и се замислих колко силна е гравитацията, колко стабилно и мощно ни притегля земята към себе си и колко крехка е нишката, която ни държи изправени. Тази енергия, тази нишка, като че ли също е вид нагласа за живот. На човек, ако не му е интересно да прави неща, естествено е гравитацията да го смачка. От желанието да попива, да търси и отваря нови зони, като че ли идва този порив за живота.

Изпитвали ли сте притеснение, че не сте си на мястото? 

Много често. Не мисля, че има мислещо същество, особено което се занимава с хуманитарна дейност, което да не си задава такъв въпрос – „Откъде накъде моят мироглед ще бъде меродавен за всички?“. От друга страна нещата, които правя, не пречат на никого и това е успокояващо.

Учили сте НАТФИЗ при Стефан Данаилов. Давал ли ви е той оценка за развитието ви в професията, след като завършихте? 

Стефан Данаилов създава много силна връзка с всичките си студенти. Трудно можете да чуете поощрение от него в смисъл, че спрямо някакъв критерий си получил добро постижение. Неговите поощрения са особени, лични. Скоро имахме телефонен разговор и само в няколко думи той ми даде да разбера, че съм на прав път. Това ми стига. Той е прекрасен човек с изключителна харизма. За мен е много важен.

Как поддържате хигиена в работата си? 

Хигиената – това е естетическата цедка, която човек сам си създава през годините. Моята естетическа цедка не ми позволява да допусна нещо, което не отговаря на същността ми. Предпочитам да правя неща, които ме докосват, които са близко до мен, които преди всичко имат ценно съдържание, а не само лъскава форма – просто фойерверк. Много е лесно човек да бъде звезда. Като искаш да си звезда, качи се на върха на елхата! Много хора предпочитат моменталната слава – сега или най-късно утре.

Голямата слава при вас като че ли дойде със сериала „Столичани в повече“…

Причината е ясна – телевизията е в дома на всеки, който живее на територията на България. Всеки би могъл да види това, което му показват. Показва се Иван и вече го познават. Но лабораторията, в която Иван се изгражда като актьор, е театърът. Иван е артист не защото е в телевизора, а защото търси себе си в музиката, рисуването, общуването с хора, в изкуството.

Започва нов сезон на „Откраднат живот“ – втори за вас.

Много е деликатна темата в този сериал – хора в една болница, които се борят да спасят човешкия живот, пренебрегвайки своя собствен. Професията на лекарите е нещо много отговорно и неблагодарно. Общувал съм с доктори за това и те много често казват, че ангажиментът им към пациентите не спира, след като си тръгнат от болницата, защото проблемът не свършва с работното им време. Но когато пациентът оздравее, забравя за лекаря, който го е излекувал, дори не му се обажда. А лекарят продължава да се притеснява за него. Тази професия и изключително силно свързана с човещината, а в сериала се опитваме да пресъздадем тази сложност на взаимоотношенията. В този смисъл моят герой е много по-различен от всичко, което съм правил, и работата ми върху него става все по-интересна, но и трудна, разбира се.

Докато бяхте в болница, имаше ли лекари, които да ви разпознаят като свой колега? 

Да, невролозите, които дори ме извикаха в стаята си, за да ми покажат ядреномагнитен резонанс на пациент със сложен казус в мозъка – хематом, абсцес и т.н. Беше интересно да си говорим, че в сериала, в който играя, съм неврохирург, а самият аз съм в неврологията на столична болница. Нямаха критики към сериала. В него работят добре подготвени консултанти, практикуващи хирурзи, всичко е много стриктно, детайлно, контролирано от професионалисти.

Казвали сте, че може би сте най-номинираният актьор, който никого не е печелил театрална награда. 

Казвам го като шега, това не ми е проблем, за мен няма никакво значение. Наистина имам около 6-7 номинации… не знам точно колко са. Може би съм се вълнувал първия път. Сега вече съм рецидивист.

Изключително открит сте, когато говорите за себе си, а в същото време има неща, които системно отказвате да коментирате. Рядко споменавате дори че сте женен.  

Говоря за себе си в изкуството. Това ангажира публиката. Останалото е клюка. Не го крия, но не е обект на обсъждане. Личният живот занимава само мен и моите близки. Нещата, които правя като артист – човек на изкуството, не приемам просто като професия, а като нагласа за живота. Стремежът ми е с тях да давам на хората нещо хубаво, да провокирам нещо красиво у тях, а това ги вади от графа „Професия“ и ги прави нещо по-специално. Бих искал това да ангажира публиката. Останалото е лично. То е в моята градина и е неприкосновено.

Ники Кънчев ви нарече „Пилето, което се казва Орел“. 

Това е свързано с моя моноспектакъл „Пилето, което казва ку“. Текстът е на Александър Урумов. За мен спектакълът се получи много интересен, личен, смислен, виждам, че вълнува и хората. Стана типично в мой стил – малко встрани, извън държавния театър, без субсидии. Това е частна, лична инициатива, което за мен го прави специален. А публиката го възприема със сълза и смях.

И филмът ви не е одобрен за държавна субсидия. Казват, че имало мафия във финансирането.
Това са територии, в които не мога да влизам и в този смисъл не могат да ме дразнят. Ако не са възприели нашия проект и не са гласували за него, не е, защото са мафиоти, а защото за тази комисия продуктът ни не е достатъчно добър. Филмът така или иначе намери своя път и беше заснет. Това, че не отговаря на критериите на комисията, не е по нейна вина, а по моя. Фактът, че съм кандидатствал, означава, че съм ангажиран с това, което се случва. Но не очаквам, че веднага ще плеснат с ръце и страшно ще харесат моя проект. Нещата са закономерни. Това, което се възприема, има характер, базиран на вкуса на тези, които го избират. В този смисъл нашият филм, бидейки такъв, абсолютно естествено отпада и няма защо да роптая. Бих се зарадвал, ако получим субсидия, но не мога да, че не сме получили, защото той отговаря на друг критерий, на друг вкус.

Доволно ли е детето във вас от мъжа, в който се е превърнало?

Не мога да направя този паралел. Ние сме много свързани. Ако миналото и бъдещето се определят от настоящето, 40-годишният Иван трябва да живее с такава нагласа, че когато стане на 50, да е удовлетворен, да е щастлив. Ако живея с идеята за минало, вече не съм щастлив. Ако живея с нагласата, че ще бъда по-добре в бъдеще, а не сега, пак не съм щастлив. Идеята ми е днес, с отварянето на очите ми сутринта до схлупването им вечер, в този отрязък от живот да направя нещо хубаво, аз сам да се поставя в зона на удовлетворение. И така, като мине време, изведнъж 15-годишният Иван е станал на 40 години. Ако той всеки ден е градил нещо красиво е и създавал условия за удовлетворение, естествено, че ще бъде щастлив човек. Аз се чувствам като на 17 с още няколко години стаж. Въпросът е този стаж да бъде в положителна посока, да си създавам зона, в която да търся и да намирам удовлетвореност.

Извинете, че влизам в конкретика, но всъщност май сте на 41 години. 

Какво значение има това? Ако няма нещо, което всеки ден да отмерва, да падат дати и да хвърчат цифри, на кого му пука на колко години си, щом всъщност не си щастлив? Въпросът е тази нагласа за лично удовлетворение… не казвам „щастие“, защото щастието е производно на удовлетворението, то е миг. Въпросът е да правиш неща, които предизвикват удовлетвореност. „Както си постелеш, така ще си легнеш“, казваше моят дядо. Въпросът е да си постелеш добре, за да си легнеш на чистичко.

 

ДОБРЕ ДОШЛИ В ТИТОЛИВУД! май 21, 2020

 Яна Титова. Снимка: Адриана Янкулова

От МИНА УЗАНИЧЕВА

 

Уважаеми читателю,

Това интервю с Яна Титова направих малко след излизането на екран на нейния първи пълнометражен филм „Доза щастие“. Очаквах лентата с огромно нетърпение, а когато най-после видях резултата от труда на всички талантливи и сърцати хора, взели участие в създаването ѝ, разбрах, че чакането си е струвало. Искрено се радвам на успехите, които филмът постигна. Те са поредното доказателство, че когато нещо се прави с любов и желание, то няма как да претърпи провал. Радвам се същото така, че интервюто намери място в юбилейния брой 100 на изключителното списание „BIOGRAPH“. Пожелавам на Яна, съпруга ѝ Алек и прекрасното им семейство много здраве и късмет! Надявам се хората като тях да стават все повече! Успех!

 

На теб, читателю, приятно четене! Сигурна съм, че има какво да си откраднеш като полезни идеи от мирогледа от тази изключителна дама!

 

„Има Холивуд, има Боливуд, има и Титоливуд!” – това е една от фразите, които актьорът Александър Алексиев използва във връзка с работата на своята половинка Яна Титова. Още преди да навърши 30 години, младата жена се утвърждава като една от най-търсените и награждавани актриси в България. Публиката я обожава в спектакли като „Три сестри” на Крикор Азарян и „Полет над кукувиче гнездо” на Александър Морфов. В киното изпълнява главни роли в емблематични продукции като „Стъпки в пясъка”, „Лов на дребни хищници” и „Кецове”. И точно когато е на върха, решава да обърне гръб на светлините на прожекторите, да мине от другата страна на камерата и да стане режисьор.

Яна гори в работата си толкова силно, че успява да увлече в страстта си и останалите хора около себе си. На първо място това е семейството ѝ, отдадено на идеята за осъществяване на нейните кино мечти. После идват приятелите, а се случва и напълно непознати хора да се запалят по това, което прави, щом се докоснат до него. Всички те формират нейния Титоливуд, в който работата е много повече от професия, а правенето на кино е кауза.

Усилията и любовта, с които работи Яна Титова, няма как да останат без резултат. След като създава няколко късометражни филма, нейната първа пълнометражна лента се превърна в тотален хит, привличайки в кино залите средно по 20 хиляди души всяка седмица. Това е „Доза щастие” – продукция, която за по-малко от месец влезе в Топ 5 на най-гледаните бг филми в последните 5 години. Той разказва историята на пристрастената към дрогата журналистка Весела Тотева, която след дълга борба успява да се освободи от хватката на наркотика, да намери своето призвание и да заживее щастливо с дъщеря си Валентина. Весела си отива от този свят преди премиерата, но оставя своите послания в книгата си „Падение и спасение”, по която е създаден филмът. В него място намират най-близките хора до Яна – самата Валя влиза в ролята на майка си, Алек Алексиев участва и като продуцент, и като актьор, а брат му Цветан играе човека, който повлича Весела към дрогата. Дъщеричката на Яна и Алек – Ая, пък изпълнява ролята на малката Валя.

 

Яна, очакваше ли успеха на „Доза щастие” – проект, за който не си получила никаква финансова подкрепа от Националния филмов център?

Надявахме се, но никога не сме работили с идеята, че трябва да направим супер успешен филм на всяка цена. Искахме да е честен – честно да разкажем историята на Весела. Много вярвах, че хората ще искат да я видят, затова вложихме усилия да популяризираме филма. Никой не знаеше докъде ще доведе всичко това. Хората извън проекта бяха скептични, не вярваха, че филм с такава тематика може да достигне по-широка публика. С Алек от една страна бяхме мотивирани от любовта към работата си, от друга страна беше мисията, зад която заставаме – превенция и борба със зависимостите. Историята е важна и засяга проблем, за който не се говори. Това е единственото, което ни движеше напред и продължава да ни движи. Все още имаме задължения по филма, които трябва да се покрият, Алек продължава да търси пари като продуцент.

„Доза щастие” струва 2 милиона. Как спите с такива задължения?

Не спим! Това е оценката на филма. Слава Богу, задълженията ни не са 2 милиона, по-малки са. Много хора ни помогнаха, като ни дадоха техника на ниски цени или влязоха в проекта като копродуценти. Но всичко това има цена. Изненадвам се, когато някой каже: „Направили сме филм без пари”. Не! Не е без пари! Той струва определена сума, а това, че си платил по-малко на някого, застанал зад каузата ти, е друго. Не можем да обезценяваме този труд!

Във филма участват доста ваши близки, включително самата ти…

Успя да ме видиш? Операторът Мартин Балкански ме светна със свещ! Казах му: „Марто, как може? Толкова ли не ме харесваш?” Със сигурност има хора, които не са забелязали, че аз съм съседката, която минава по стълбището и предлага цигари на главната героиня.

Яна с голямата си дъщеря Ая на снимачната площадка на „Доза щастие“

Не се ли изкуши от по-голяма роля?

Много е изкушаващо, но това не е филм, в който да се изявявам като актриса. Беше важно да се концентрирам в режисьорската работа. Толкова съм ангажирана зад камера, че не ми се мисли и за друго. В „Доза щастие” не планирах да играя даже тази малка роля. Трябваше да е моя приятелка, която обаче беше в болница точно когато снимахме сцената. Бях решила да няма съседка, просто главната героиня да си седи на стълбите. Но тогава Алек изрази позицията си на продуцент – това е единственият случай, в който ми се разсърди. Каза: „Напускам снимките! Като продуцент имам право да кажа, че искам ти да изиграеш тази роля, защото внася различно настроение!”. Така че се съобразих с него. Не смятам занапред да играя в собствените си филми.

Кадър от филма „Радиограмофон“ 

Къде остава суетата? Едва ли някой става актьор, ако не е поне малко суетен.

Суетата има различни измерения. Когато бях прохождаща актриса, имах много голям проблем с това, че се самонаблюдавах. В един момент то просто изчезна – мисля, че стана благодарение на спектакъла „Три сестри” и режисьора му проф. Крикор Азарян. Той ни водеше така, че просто забравих да се самонаблюдавам и бях вътре в нещата, които се случват на сцената. Тогава си дадох ясна сметка за тази своя склонност и я изкорених. Никога повече не се върнах към нея. Мисля, че самонаблюдението пречи на актьорите, особено ако са жени. Забелязвам, че напоследък актрисите много внимават дали са достатъчно красиви. Но ролите не винаги предполагат красота. Аз даже предпочитам образи, които са встрани от нея. В един от последните филми, които правих – „Радиограмофон”, суетата е сведена до абсолютен минимум. Нямах дори грим. Режисьорката Рузие Хасанова искаше всичко да е натурално, по цял ден бяхме на полето и това страшно много помага да влезеш в обстоятелствата около историята, която снимаш. Всеки има различни подбуди да стане актьор. Аз винаги съм търсила изява през сцената – първо свирех на пиано, след това дойде оперното пеене, но нито едното, нито другото ме удовлетворяваше напълно. Актьорското майсторството ме удовлетворяваше на 90%, а режисурата удовлетворява изцяло моето желание за изява – през мен да мине история, която да разкажа на хората.

Къде остава майчинството в тази потребност от изява?

Има жени, които изпитват огромно удоволствие да са вкъщи и да се грижат за децата си – това ги прави щастливи. И е прекрасно! Но аз имам потребност да работя и се върнах на работа на третия месец след като родих второто си дете. Работата за мен е движеща сила и до голяма степен определя начина, по който се чувствам. А дъщеря ми Ая казва: „Ако мама е добре, всички сме добре!”.

Разкажи за периода с оперното пеене, моля!

Завършила съм Музикалното училище в Пловдив и през последните 4 години там учех оперно пеене. Много се колебаех между него и актьорството, тъй като целият ми живот беше минал под знака на музиката и родителите ми като че ли повече натискаха в тази посока. Бях готова да кандидатствам оперно пеене в Италия, казваха, че имам данни – силен, хубав глас. Но не го усещах като нещо, което искам да правя цял живот. Последната година получих възли на гласните струни и това предопредели избора ми на професия. Бях щастлива, въпреки че трябваше да се лекувам и една година да не пея. Накрая се явих на изпита в училището и мисля, че по-скоро изиграх партиите, отколкото да ги изпея. Нямаше как! Писаха ми шестица… А нещата със свиренето на пиано вървяха много трудно, за да не кажа, че изобщо не вървяха. Едва покривах материала! Нямах талант на пианист. Започнах да свиря на 4 години, но след време осъзнах, че връзката между мозъка и пръстите ми не е това, което трябва да бъде.

Сега свириш ли?

Много ми се иска! Имам пиано, но нямам никакво време. Стигнах до странен момент, в който седя пред нотите, които ми се сливат, и започва да ми се вие свят – не знам къде се намирам, всичко като че ли се размества. Говорих с музиканти, които също са спрели да практикуват и, когато се връщат към нотите, имат подобен проблем. Просто губиш тренинг и мозъкът ти се обърква, докато се опитва да организира всичко. Докато бях бременна с втората си дъщеря – Хана, свирех от време на време и колкото повече го правех, толкова повече нещата се наместваха. Надявам се да дойде момент, в който ще седна и ще си посвиря, както ми се иска! Пианото е вкъщи, чака ме. Сега Ая ходи в музикално училище и, когато има нужда, репетираме заедно. Не мога да кажа, че е жесток виртуоз, но за мен е важно да има музикална култура. Децата, докоснати от музиката, са по-чувствителни към света. Миналата година бяхме в Барселона, разхождахме се в един парк и тя каза: „О! Чуй! Арфа!”. Е, беше китара, но за мен е важно, че тя вече има усет към тези неща.

Музикант ли ще става?

Само ако иска. Но смятам, че ще тръгне в друга посока. Наскоро беше на екскурзия с баба си и я питали каква иска да стане. Тя казала: „Режисьор!” – „Защо? Не искаш ли да станеш актриса?” – „Как? Аз вече съм актриса!”.

Така е, има важна роля в „Доза щастие”. Във филма има сцена, в която плаче. Как я разплака?

Тя знаеше, че трябва да се разплаче, а тези неща вкъщи ги прави много бързо – умее си ги. Във филма се разплаква в кола. Бях седнала на предната седалка и казах: „Представи си, че съм много болна. Тъжно ли ще ти е, ако майка ти е болна?”. Просто я манипулирах, но в един момент на самата мен ми потекоха сълзи и тогава тя също се разплака. Целият екип се разрева! Казах: „Стоп!”. Излязох от колата, за да я прегърна, като си мислех: „Ужас! Сигурно съм ѝ нанесла сериозни травми! Какво ще правя сега с това дете?”. А тя слезе, усмихна се и каза: „Нали съм много добра актриса? Сега може ли да хапна нещо сладко?”

Яна Титова и Алек Алексиев в очакване на второто си дете. Снимка: Адриана Янкулова

Работиш с много близки хора – твоят Титоливуд. Само по финансови причини ли го правиш?

За мен е важно да съм обградена от хора, с които са забавляваме. Много държа на настроението и храната на терен. Когато имаш един час почивка с хубава храна, ти е още по-приятно да работиш. Това ми стана традиция още от първия филм, в който заработи „Титоливуд” – майка ми приготвяше сладки, Петя – жената на чичо ми, също готвеше. Тя беше и асистент, и какво ли не. Замесена е и в „Доза щастие”. С чичо ми живеят в Англия, но си беше взела цял месец отпуска, за да бъде с мен. Казах ѝ: „Филм без теб не правя!”. Има и хора, с които станахме близки по време на работата – например Лидия Инджова, която играе сестрата на главната героиня. Много исках да работя и с Ивайло Христов, но се разминахме в графиците. Нищо! Следващият път!

Как в екипа приехте внезапната смърт на Весела Тотева?

Лично аз още не съм я приела. Изведнъж вече не ми се работеше по този филм, не исках да го гледам, а той беше почти готов. После си казах, че това е начинът, по който продължаваме каузата на Весела, нямаме право да се разпадаме, продължаваме заради нея. Врати, които бяха затворени за нея, се отвориха за филма. Мотивиращо е, когато виждаш това.

С дъщеря ѝ сте били съквартирантки. Разкажи за периода, в който ти и Алек сте делили в Лондон апартамент с Валентина и съпруга ѝ, който също се казва Александър.

Беше толкова айляшко, както казваме на пловдивски жаргон! Алек и Сашо се познават от деца и запознаха нас двете с Валя. Беше авантюристично да живеем заедно, защото тя е девет години по-малка от мен. Не бях сигурна как ще се сработим. Но беше страхотно! Тя е много позитивен човек, внася лекота в битието и, когато си спомням тези години, ми липсват. Но пък с Валя и Сашо успяваме да си правим общи почивки понякога. С тях винаги имам усещането за лекота, останало от времето, в което живеехме заедно. Няма да забравя една баница, която Алек и Сашо направиха! Феноменална! Толкова много искаха да им приготвим баница, но ние все отказвахме. Накрая те двамата отвориха седем рецепти и направиха баница за нас. Не знам какво имаше в нея, но мисля, че бяха сложили всичко, което са намерили в хладилника. Било е 2012-2013 г. Тогава живеехме заедно.

На снимачната площадка на „Откраднат живот“ 

Работила си като режисьор в сериала „Откраднат живот” буквално до последния момент преди да родиш втората си дъщеря – Хана.

Бях там 10 дни преди да родя и се върнах на третия месец след раждането. Много харесвам работата в „Откраднат живот”, динамиката, бързото взимане на решения. Харесват ми и актьорите…

Добре е да харесваш поне единия от тях, защото имаш две деца от него.

Нямам избор!

Как вървят нещата в сериала, откакто Алек се върна в него като д-р Василев?

Докато сме на снимки, успяваме да си кажем по две-три думи. Вкъщи почти не се виждаме. Битовизмите сме ги свели до минимум. Нямаме нищо за ядене, децата едвам оцеляват (смее се – б.а.). Наскоро бяхме много заети, Ая си играеше, стана 10 часа вечерта и тя каза: „Няма ли да ме нахраните?”. Добре, че има денонощно заведение до нас, за да спасяваме положението! Но в храненето си имаме и принципи. Например зърнените закуски вечер са забранени и това не се коментира. Другият закон е чаят с лимон сутрин, който понякога се пие 40 минути. В такива моменти излизам извън нерви, но не се отказвам. Държим децата ни да се хранят здравословно.

Как се справихте с ревността на по-голямата, когато се появи бебето?

Ая много се зарадва, когато ѝ казахме, че очакваме бебе. Оказа се, че винаги на Коледа и на рождени дни си е пожелавала да има сестричка. Казах си: „Какво ще правим, ако е момче?”. Но се роди момиче. Гледам от време на време да правим нещо само двете с Ая. Наскоро например купих билети за театър, но след това се сетих, че същия ден тя е на музикално училище. От две години не съм почивала, а за Алек да не говорим! Имам и друг проект освен „Доза щастие”, който също изисква страшно много работа.

Разкажи за него.

Сценарият е написан преди „Доза щастие”, но го оставих настрана за известно време и сега подновявам работата си по него. Селектиран е за Sctip Teast – програма за сценаристи от Централна и Източна Европа. Одобряват 10 проекта, върху които започва работа със световни имена в киното. Вече минах такъв курс в Полша. Бяхме в един замък, където работихме много концентрирано и интензивно. След това идва реда на Берлинале, а финалното събитие е в Кан. Това е форум и за намиране на международни копродуценти.

Значи скоро можем да очакваме международен проект от теб?

Да, надявам се. Темата, върху която работя, е много важна. Засяга нарушената връзка между майка и дъщеря. Филмът ще разказва за момиче, което не може да надвие средата си, остава неин затворник и всеки има вина за това – образователната система, семейството и обществото като цяло. Не е лека тема.

Защо се впускаш все в тежки теми. Защо не комедии, които лесно се продават?

И като актриса участвам в проекти с тежка тематика, а много искам комедийни роли. Дадоха ми една и филмът така и не видя бял свят! (смее се – б.а.) Имам идеи за следващи проекти, които са в тотално различни жанрове в сравнение с „Доза щастие” и филма, по който работя в момента. Много искам да направя романтична драма, но фокусът да е повече върху романтиката, отколкото върху драмата. Снимам и кратки форми – последното, което направих, беше трейлър за книга, в който всичко е романтично и красиво! Това го има в мен и ще го направя, стига да намеря финансиране. Не ме вълнуват повърхностните истории. Обичам да задълбавам в чувствителността на хората и персонажите.

Ая гледала ли е „Доза щастие”?

Гледа го на премиерата и каза: „Май лекарството, което Весела взимаше, я разболя”. След това говорихме, че не трябва да взима всичко, което ѝ предлагат. След време ще гледаме филма отново и ще водим още разговори. Мисля, че колкото повече говорим, толкова е по-малък шансът да тръгне по този път. В Деня на християнското семейство Ованес Торосян и жена му бяха споделили в интернет, че с децата си са направили игра – всеки да каже какво харесва в другите и за какво е благодарен на Бог. Когато го прочетох, реших да направим същата игра с Ая. Тя изброи всичко, което обича в нас с Алек, и накрая каза: „Мамо, благодаря ти, че направи „Доза щастие!”. Разплаках се и повече не можах да се събера. След тези думи си казах, че си е заслужавало всичките пъти, в които не съм била вкъщи!

Казваш, че не си почивала две години, а аз съм виждала доста твои снимки на морето.

Ще ти кажа какво стои зад тези снимки. Ставаме в 6 часа, Алек опъва компютъра пред караваната, нарежда харддискове и се започва звънене по цял ден. Това е в моментите, в които въобще е в караваната. Миналото лято бях с тях само за три дни, защото монтирахме филма, а Алек пътуваше постоянно. За първи път нашите приятели от къмпинга забелязаха колко е напрегнат. Обикновено е душата на компанията, а сега беше толкова ангажиран, че цялата лекота се беше изпарила от него.

Как те промени той? От колко време сте заедно?

Вече 9 години. Алек беше катализатор на нещо, което много дълго опитвах да променя в себе си – да взимам решения, без да мисля за другите. Винаги съм била деликатна и съм се притеснявала как ще реагират хората, ако направя нещо. Алек ме направи много смела. Може би защото на 16 години напуска България и отива в Америка, той беше толкова зареден с позитивизъм, че вдъхна увереност и на мен. Сега взимам решения лесно и това е изцяло благодарение на него.

Не те ли притесняваше в началото разликата във възрастта? Той е по-малък от теб.

Много по-малък – 6 години. Но аз не знаех. Разбрах го, когато вече беше късно (смее се – б.а.). Изглеждаше толкова зрял! Никога не съм подлагала на съмнение връзката ни. Бяхме прекарали 2 седмици заедно физически и 3 месеца поддържахме връзка по скайп, след което решихме, че от двата края на света се местим да живеем в Лондон. Не се познавахме! Това е интуиция. Винаги съм разчитала на интуицията си, а в момента, в който видях Алек, знаех, че това не е обикновена среща. Няма как човек да не го хареса дори и с черното му чувство за хумор. Наскоро той ми каза: „Дразня ли те с моите смешки?” – „Дразниш ме!” – „Да спра ли?” – „Не! Никога!”.

ЗВЕЗДАТА ОТ „ОТКРАДНАТ ЖИВОТ” ИРИНА МИТЕВА: СТЕФАН ДАНАИЛОВ МЕ СКЪСА ЗА НАТФИЗ. БЛАГОДАРНА СЪМ МУ! юни 20, 2019

.

Ирина Митева като Ина Фотева в „Откраднат живот“

 

Уважаеми читателю,

С Ирина Митева се срещнах през октомври 2018 г., когато героинята ѝ Ина Фотева все още бе главно действащо лице в сериала на Нова тв „Откраднат живот“. Тази изключителна млада дама ме впечатли със своята естественост и виталност. Не знам как да я опиша, освен с една дума – прекрасна! Тя е не само красива, но и много земна, мила, лъчезарна, целенасочена и талантлива. Много се зарадвах, когато получи номинация за „Икар“ 2019 в категория „Дебют“, защото на театралната сцена е също толкова впечатляваща, колкото и на малкия екран. Който все още не е я гледал в театъра, препоръчвам да го направи при първа възможност – заслужава си! 

Поради присъщия ми мързел ти предлагам този текст едва сега – месеци след като бе публикуван във в. „Уикенд“. Въпреки че героинята ѝ в сериала намери своя край в сезон 7, за актрисата нещата едва сега започват и вярвам, че съвсем скоро тя ще се бъде една от големите звезди на българската сцена. 

 

Ирина Митева е от хората, които са родени, за да бъдат забелязани. Тя като че разпръсква около себе си деликатна светлина, която те привлича, без да се натрапва. Може би затова зрителите я заобичаха още щом я видяха в сериала „Откраднат живот” в ролята на Ина Фотева. Това превъплъщение изцяло променя живота на младата актриса.

По странно съвпадение на обстоятелствата героинята на Ирина носи името, с което я наричат най-близките ѝ хора. „Семейството ми ме нарича Инче, а детската ми компания – Ина. Когато отидох на кастинг за „Откраднат живот”, персонажът вече носеше името Ина Фотева. Вярвам, че случайности няма”, споделя Ирина пред „Уикенд”. И признава, че ролята в сериала е променила съдбата ѝ. Дава ѝ опит, знания, контакти и най-вече шанс да бъде забелязана от публиката. Месеци минават, преди младата жена да свикне с факта, че хората по улиците я познават. В началото това ѝ носело огромен стрес. „Първият път, когато зрителка ме заговори, беше в магазина срещу нас. Пазарувах, взела съм си две кебапчета, а на касата виждам, че ги няма. Понеже знам, че съм разсеяна, се уплаших, че може да съм ги прибрала в чантата или в джоба си и хората да решат, че ги крада. Ужас! Казвам на касиерката, че две кебапчета ми се губят, а те се оказаха пред мен. Започвам да се извинявам, а жената до мен казва: „Вие не сте ли актрисата?”. Аз така се стряскам, че отговарям само: „Тихо! Тихо!”, заставам точно до нея, двете гледаме напред, после се доближавам до нея и съвсем тихо казвам: „Аз съм”. Тя шепнешком: „Ама, много ви харесвам!”, без да ме поглежда. Благодарих ѝ, пожелах ѝ хубав ден, а тя: „И на вас хубав ден!”. Това беше първата ми среща с човек, който ме познава от екрана. Не го очаквах и много се стреснах”, спомня си с усмивка младата жена.

Кадър от сериала 

Решението да стане актриса идва внезапно. Когато е в 12-и клас, участва в тържество за 100-годишнината на училището си в родния Добрич. Получава много похвали, а част от учителите ѝ казват, че може да стане прекрасна актриса. По-късно го споделя с прабаба си. „Като чу това, цялото ѝ лице се промени. Каза, че някога с моя прадядо са си говорили, че ще стана страшна актриса. В момента, в който ми го каза, сякаш се съгласих. Това ми се стори най-правилното нещо, което трябва да правя с живота си”. Започва да се готви за кандидат-студентските изпити в НАТФИЗ в Драматичния театър в Добрич. Но не я приемат. На третия кръг остава под чертата. „Скъсаха ме проф. Стефан Данаилов и проф. Снежина Танковска. Но им благодаря, защото това ме направи много по-силна и амбициозна. Попаднах в най-подходящия за мен клас – на проф. Пламен Марков”, разказва актрисата.

Когато я късат, се прибира в Добрич, а на следващия ден казва на родителите си, че ще замине за София, ще си намери работа, ще се издържа сама, ще се готви за НАТФИЗ и следващия път ще я приемат. „Цяла година работех в един бар и се подготвях в школата на Малин Кръстев в Младежкия театър. Най-трудното беше, че нямах почти никакви приятели и ми беше изключително самотно. Една година не се бях прибирала в Добрич. Плащаха ми на седмица и, ако не работех, нямаше да получа пари, а не исках да взимам от родителите си. Освен това всяка събота и неделя по цял ден бях на подготовка в школата. Не можех да се позволя отсъствие. Това беше моята кръвнина. Казвах си, че ще платя, каквото трябва, но ще ме приемат в НАТФИЗ тази година. Беше ми много мъчно, но устоях”, спомня си Ирина. Баща ѝ е до нея на изпита. „Той е моята късметлийска монета”, усмихва се актрисата. Този път я приемат в Академията.

„Живеех по квартири, със съквартиранти, с приятели, в ж.к. „Надежда” – скромно, но добре. Сега сме три момичета в общ апартамент, всяка има своя стая. Това ми харесва. Не ми е било лесно, но не е било и толкова трудно, че да ме събори духом”, разсъждава младата жена.

С Наум Шопов в кадър от „Откраднат живот“ 

За разлика от героинята си, която мечтае за дете, тя все още не прави подобни планове. „Искам да стана майка, но ми е рано – още нямам 26 години”, обяснява Ирина. С мъжете в живота ѝ е сложно – понеже е силна жена, мъжът до нея също трябва да е много силен. Затова пък има пример за семейството, което иска да изгради някой ден – здраво и стабилно като това, от което произхожда. Родителите ѝ я подкрепят дори в нещата, които не разбират, дават ѝ криле и я оставят да лети с тях към мечтите си. А те са свързани основно с работата ѝ. „Вярва ми се, че ще имам възможност да участвам само и единствено във високо изкуство. Аз съм млад човек, имам правото на този оптимизъм”, казва Ирина с усмивка.

От скоро е част от трупата на театър „София”, където на преден план излиза поредното неслучайно съвпадение в живота ѝ. Ще замества в две представления колежката си от „Откраднат живот” Дария Симеонова, която от лятото е в отпуск по майчинство. Спектаклите са „Скачай” и „Нощна на 16 януари”. В сериала двете играят добри приятелки, в живота се познават от години и също поддържат добри отношения. Какви са отношенията ѝ с Васил Бинев и Наум Шопов-внук? Това са мъжете, с чиито герои е най-силно обвързана в „Откраднат живот”. Първият е бивш съпруг на героинята ѝ, а вторият – нейната голяма любов. „Всички сме толкова заети, че нямаме много време за отношения извън работата. Но и двамата са прекрасни джентълмени, професионалисти и мъже. Вселената трябва много да ме обича, за да ме среща все с такива позитивни хора”, смята Ирина.

Тя убедено поддържа теорията за преражданията – „изглежда ми безсмислено, ако ги няма, това би означавало, че имаме само един шанс, а аз вярвам, че вселената дава много шансове”, разсъждава момичето. А когато ѝ казват, че живее в облаците, отговаря, че именно там се чувства добре.

С Васил Бинев – нейният съпруг в сериала 

Публикувано във в. „Уикенд“, брой 40, 2018 г. 

Бизнесменът Димитър Тодоранов: ИЗКАРАХ 2 СЕДМИЦИ В ДЖУНГЛАТА

Димитър Тодоранов в Перу. Зад него е Амазонка 

 

Уважаеми читателю, 

Това, което не спира да ме очарова в моята професия, е че никога не зная какво ще открия, когато тръгна „на лов“ за дописки. Наскоро например отидох на пресконференция за фестивала „Арт поток 2019“, но освен информацията за предстоящите културни събития край морето, открих тази история, която ми разказа един много интересен човек – Димитър Тодоранов. 

 

Повече от две седмици е прекарал в амазонската джунгла бизнесменът Димитър Тодоранов тази пролет. С трима свои приятели той заминал за Перу и се настанил при наследниците на старите местни племена. Спял в къщичка без стени, хапали го комари, ядял храна без подправки, но след това пътуване се чувствал като прероден.

Димитър Тодоранов става известен преди години като първият и засега единствен български европейски шампион по карате-до. Той  има зад гърба си кариера на „Уолстрийт”, а когато се връща в България, се заема с изключително успешни бизнес проекти, които съчетава със страстта си към изкуството. Духовното израстване за него върви ръка за ръка с работата. Част от него е пътуването му до Амазонка тази пролет.

„Там, където бях, живееш в джунглата и си сред дивата природа в буквалния смисъл на думата. Първоначално е стряскащо, но после започваш да виждаш нещата по различен начин. В цивилизования свят хората често се откъсваме от природата, а това е като откъсване от нашата същност. Връщайки се към нея, разбираш кое е важно в живота ти”, споделя Димитър Тодоранов пред „Уикенд”. Неговото екстремно на пръв поглед приключение край Амазонка е резултат от дълго планиране. „Много отдавна имах идеята да го направя. Още преди години, когато живеех в Ню Йорк, се интересувах от тези пътувания, мои приятели са ходили там и са ми разказвали, а аз съм чел за тях. Там ходят хора като Уорън Бъфет, Матю Макконъхи, филмът „Аватар” също е резултат от общуването с хората по Амазанка. Режисьорът Джеймс Камерън взел идеята от свое пътуване в Перу”, разказва бизнесменът.

В джунглата той и приятелите му – общо четирима бизнесмени, се настанили в селище на шипибо племе. Срещите с неговите представители се оказали едни от най-интересните в живота им. „Те имат по-мистични виждания за живота в сравнение с нас. Когато преди векове конкистадорите пристигнали при тях, някои от хората в тези племената им разказали всичко за Испания, без никога в живота си да са били там. Това знание е било следствие от практиките им от хиляди години. Някои може да кажат, че са гадатели, но това, което видях, няма нищо общо с гадателството. По-скоро беше общуване, което те кара да се замислиш – общуване с тях и със себе си”, спомня си Димитър.

Едно от най-сериозните му притеснения, свързани с пътуването до Перу, били насекомите в джунглата и заразите, които те биха могли да пренесат. „Приятели от Ню Йорк ми бяха казали, че нямам нужда от ваксини, но когато почетеш малко по темата, разбираш, че е препоръчително да се ваксинираш. Ние обаче пропуснахме срока да го направим, така че отидохме без ваксини. Беше ме страх основно от комарите, много ни бяха наплашили. Но в крайна сметка разбираш, че ако ти е писано да се разболееш от малария, ще се разболееш, ако не – няма. А комарите при всички случаи ще те ухапят. Когато пристигнахме, първите ни въпроси бяха за маларията и ни казваха: „Разболяват се разни хора… ама… ние не ги знаем много-много… Разболяват се, разболяват се, обаче то… малария е, не е нещо сериозно! Една седмица и ти минава!”.

Настанили ги в доста необичайни къщи. „Заради насекомите имахме мрежи, но не и плътни стени. Иначе хората, с които живеехме, не бяха диваци. Не си представяйте племена с пера по главите. Нормални хора са, носят нормални дрехи, имат даже телевизори. Но електричеството е от генератори и токът понякога спира. На няколко места дори имахме интернет!”

Храната също била любопитна, но и доста оскъдна. „Ядяхме, каквото дадат. Там готвят нещата, което са уловили в реката. Менюто се състоеше основно от риба, ориз и пържени банани. Хората в тези племена са против свинското месо, солта и подправките. Първоначално е трудно, но както казват там, гладът е най-добрата подправка. Свикваш да се храниш по-малко”, разказва още бизнесменът. Той с любопитство се разходил из местния пазар, но отказал да опита „специалитети” като червеи и други странни за европейския вкус продукти, които изобилствали по сергиите.

За пътуването приготвил една раница багаж, но дори и това било твърде много. Изкарал по „къси гащи и джапанки”. Носел със себе си туристически обувки и други дрехи, които смятал, че ще му трябват. Но се оказало, че в джунглата на практика не ти е нужно нищо. Телефонът му е пълен със снимки на животните край Амазонка – пеперуди, тапири, ленивци. „Имаше двойка папагали, които денонощно вдигаха „скандали”. Шумът, който произвеждаха, първоначално е стряскащ, но после свикваш. Връщането към природата се оказа много по-лесно от откъсването от нея”, смята Димитър. И препоръчва подобно пътуване на всеки, който се чувства притиснат от стреса в ежедневието си. Казва, че не е нужно да се ходи чак до Перу. Може да бъде и Рила, Родопите или всяко друго място, където човек се откъсва от цивилизацията, за да се свърже с природата и със самия себе си. А щом след това се върне към своето ежедневие, да го погледне под различен ъгъл. „Когато пътуваш, не просто виждаш различен свят, а се научаваш да гледаш на света по различен начин”, смята бизнесменът. И сравнява пътуванията си с четенето на хубави книги, които малко по малко те променят и превръщат в по-добър човек.

 

Публикувано във в. „Уикенд“, брой 24 (813), година XVII (15-21 юни 2019 г.)

Силвена Роу. ЕДНА БЪЛГАРКА НА СВЕТОВНИЯ КУЛИНАРЕН ВРЪХ

Уважаеми читателю,

Сигурна съм, че ако поне веднъж си виждал Силвена Роу на живо или по телевизията, имаш мнение за нея, защото тя е от хората, които веднага правят впечатление и се запомнят. Срещата ми с нея за това интервю за списание „Дива“ продължи само половин час – само с толкова разполагаше тя в почивката от снимките на „MasterChef“ 5. Но след този половин час аз се отбих в най-близкия биомагазин и си купих суперхраните, за които тя говореше – толкова силно се впечатлих от нейното кулинарно верую. Месеци по-късно продължавам редовно да приемам мака, пчелен прашец и матча. Останалото предстои. 

 

Силвена Роу е пристигнала от Дубай в нощта на понеделник срещу вторник. Легнала си е в два часа, а в 6,30 сутринта вече била на крак. Работният ѝ ден в петия сезон на „Мастършеф” започнал почти по зазоряване с професионален грим преди снимките на готварското шоу. Почивката е само за обяд. Остават още три дни снимки с почти военна организация – до петък вечерта. После отива на летището и взима полет обратно за Дубай. След няколко дни сценарият се повтаря.

 

На 100 години като на 60

„От „Мастършеф” са ме търсили и преди, но отказвах участие, защото полетът от Дубай не е лек, а аз държа поне половината седмица да прекарвам там заради бизнеса си. Тази година обаче приех. Исках да направим нещо интересно, което да образова публиката ни”, разказа пред „Дива” Силвена Роу. Тя е най-известната българка в Англия. Преселва се там, когато е 19-годишна, минава буквално през ада, но успява да стигне световния връх в кулинарията. Българката, която е родом от Пловдив, ръководи луксозен ресторант в Лондон, участва в най-гледаните английски кулинарни предавания, пише книги с авторски рецепти, които са издадени и у нас, и се превръща в супер звезда на Острова. Преди 5 години се мести в Дубай, за да отвори там свой ресторант. „Вчера готвих за един шейх и му направих вариант на нашата шопска салата, но с веган сирене”, разказва Силвена и посяга към телефона си, за да покаже снимка на кулинарното си изкушение. „Занимавам се изключително с веганско хранене и суперхрани. Инвестирам цялото си време в работа с антиоксиданти, които са най-доброто средство срещу остаряването. Искам да живея до 100 години, но когато ги достигна, да се чувствам на 60. А във възрастта, в която съм в момента, искам да се чувствам и се чувствам на 30. Това се постига най-вече с храната. Любимата ми максима е, че човек е това, което яде. Храната е лекарство. Ако се храниш правилно с биологично чисти храни, най-вече на растителна основа, животът може да бъде прекрасен, пълен с енергия, дух, невероятни постижения и позитивизъм”, убедена е кулинарната магьосница.

Самата тя избягва животинските продукти форма заради хормоните в тях. Казва, че е 70 процента веган. „Ям месо, но само веднъж в месеца. Понякога си хапвам риба”, споделя Силвена. Обича българското сирене, с което израсла, но търси негова достойна алтернатива на растителна основа. „Тя трябва да е също толкова вкусна, колкото оригиналът. Повечето готвачи не успяват да го постигнат. Алтернативният продукт обикновено е сух, като картонен”, смята кулинарката. И отново посяга към телефона си, за да намери статистически данни, че един веган спасява 365 животни и 1000 кв. метра гори за година. „Ролята ми като шеф е да образовам хората в тези неща. Аз съм абсолютно убедена, че 80% от всички болести, особено раковите, идват от начина, по който се храним. Или приемаме много глутен, или захар, или мазни и млечни продукти, пълни с генетично модифициращи вещества, хормони и антибиотици”, пламенно обяснява Силвена.

 

Генерал в кухнята

Кулинарната звезда казва, че в живота си се придържа към много строг режим, който има сили да спазва, благодарение на спорт, който практикува, и суперхраните, които приема. Държи да изглежда добре, но много повече я занимава мисълта дали е здрава. „Искам всичките ми органи да са като на младо момиче”, твърди тя.

В Дубай се чувства чудесно. „Времето е разкошно – всеки ден отваряш прозореца и виждаш слънце! Никога няма да ми омръзне! Това е много прогресивно, позитивно място, в което нещата се случват. Малък е, в него има интимност, а в същото време – космополитност. Енергията на Дубай е заразителна и, ако имаш позитивен поглед над нещата, мястото е точно за теб. Въпреки че бизнесът никъде не е лесен. Аз не съм кралица там, имам много проблеми, но се справям.”

Силвена цял живот е работила основно с мъже. В ресторанта ѝ в Дубай е единствената жена. Не е съгласна с всеобщото мнение, че слабият пол в емирството има по-малко права в сравнение с мъжете. „Там няма такава дискриминация към жените, както на Запад. Никога няма да кажа, че жените в арабския свят имат по-малко права в сравнение с мъжете, защото това не е вярно. Покрити са, но по свой собствен избор, свързан с религията и културата им. Зад един невероятен шейх, принц или цар винаги стои една шейхкиня, принцеса или царица. Жената в Близкия Изток е на уважение. Там никога не съм се чувствала обезправена. Аз съм единствената жена в Топ 10 на готвачите в целия Близък Изток, защото правя нещо интересно и това се оценява. Като готвач никога не ми е било лесно, защото на жените навсякъде гледат като на по-слабите в кухнята. Мъжете са арогантни, силни, могат да псуват, да хвърлят разни неща, да крещят и да показват отношение. Ако някой се държи така, казват: „Гледай какъв пич е! Супер! Има топки!” Но ако аз направя същото, реакцията е: „Ау! Госпожа, много сте груба! Как може така?”. Всъщност кухнята е военно поле – или имаш дисциплина и ставаш генерал, или нищо няма да излезе от теб. Не се оплаквам, гледам на себе си като на готвач, не като на готвачка. Не съм по-лоша от мъжете”.

Кулинарната звезда не би приела да ѝ отпускат аванси само защото е от по-слабия пол. В сравнение с това предпочита да я поставят на по-ниско стъпало в сравнение с представителите на силния пол, защото е сигурна, че може да навакса разликата. „Моят подход е с много сила, може би дори агресия. Но аз просто винаги съм заредена с огромен хъс, имам балкански характер, много съм честна, достойна, не лъжа, не правя нищо, което да накърни собственото ми самочувствие. Когато си на моите години, знаеш колко струваш и имаш моя опит, не взимаш „заложници” – или действаш по тях, или ги унищожаваш. Повечето жени в кухнята не са такива и не могат да устоят на предизвикателствата в тази професия. Обикновено плачат, оплакват се, трудно им е. Но към мен се отнасят с респект, защото съм си го извоювала.”

 

Храната като лекарство

В миналото си Силвена е готвила за много световни звезди като Клаудия Шифер, Орландо Блум, Тина Търнър, Мила Йовович. Сега редовни клиенти при нея са арабските шейхове със своите високи изисквания за перфектна храна. Българката е популярна сред тези, които ценят здравословната кухня. Често я търсят хора с проблеми, които искат да се лекуват не с хапчета, а с диета, изготвена специално за тях. „В Дубай има страхотни биологични ферми в пустинята, откъдето купувам най-невероятните зеленчуци, и си казах, че трябва да ги използвам в своя полза и в полза на останалите хора. Имам клиенти, които търсят от мен съвет, защото имат нисък тестостерон или увеличена щитовидна жлеза. Правя им схеми, програми за хранене. Не мога да претендирам, че съм диетолог, но когато се придържат към моите съвети, има резултат. Сега е много популярно да си правят ДНК тестове. Те могат да определят какъв е рискът да се разболееш от нещо, но не ти казват как да избегнеш този риск. Трябва ти някой, който да изготви режим специално за теб. Този човек съм аз. Не съм лекар, но как са се лекували хората навремето? През викторианската епоха не е имало много медици. Когато си болен, приготвят ти хубав бульон и той те лекува. Аз правя прекрасен телешки бульон, който се вари 24 часа. Колкото и да подкрепям веганството, никога няма да се откажа от него! Много работя и с куркума, с мача – това са храни-лекарства”, убедена е българката.

Разказва, че е станала готвачка, защото обожава вкусните ястия. Още като дете била много лакома и искала да опита от всичко, което види. От баща си, който е етнически турчин, наследила интереса към ориенталската кухня, а от майка си – страстта към приготвянето на всевъзможни гозби. Кухнята е нейната страст не само когато е на работа, но и когато си почива. „Много се глезя с храна! Глезя и хората около себе си. Само за ядене говоря и мисля. Не пуша и не пия, за мен яденето е всичко. Да седнеш на хубава маса е като… сюблимния момент в секса. Освен това винаги трябва да има ритуал. Всичко в живота ми е базирано на ритуали и традиции – сутрешни, обедни, вечерни, нощни… Даже спането за мен е ритуал – знам по колко часа спя. Закуската ми пък е посветена най-вече на моята енергия и колагена в тялото ми. Ям комбинация от няколко много мощни древните храни на ацтеките. Има ги и в България – например асаи, баобаб, макуи. Правя смес специално за себе си, която е много ефикасна, и вече съм увеличила колагена в кожата си с 42%. А най-голямото ми постижение е да намаля холестерола си. Отне ми около 3 години. Майка ми казваше, че високият холестерол е генетично заложен в семейството и едва ли ще се размина без лекарства. Аз обаче отсякох, че няма да пипна лекарства. За мен хапчетата са мафия, отказах да ги пия. Започнах да се храня така, че да подобря състоянието си по естествен път. В началото близките ми се отнасяха с лек цинизъм към тези принципи, но с времето разбраха, че съм права. Важно е да се знае, че нещата не стават изведнъж. Трябва да си упорит и постоянен.”

 

Семейство съмишленици

Кулинарната фурия се запознава със съпруга си, който е англичанин, още когато е 19-годишна. Понякога споделя, че тази среща е нейната печалба от лотарията. В семейството ѝ пък всички са съмишленици в отношението си към храната. Има двама синове, отгледани в Англия. „Единият е женен, другият живее с приятелката си. За мен най-важно беше да ги накарам да разберат стойността на здравословното хранене. В началото ми се подиграваха – имат много хубаво английско чувство за хумор. Казваха: „Нашата майка е gluten free, sugar free, dairy free, duty free, tax free (без глутен, без захар, без млечни продукти, без данъци и без такси – б. а.). Обаче следват моите стъпки. Мъжът ми – също. И майка ми! Тя е станала любителка на суперхраните. Прави неща, които повечето жени на 80 години в България не знаят, че съществуват. Всяка сутрин си прави шот с мача, яде чиа, приготвям ѝ специална гранола със супер храни. Научих я как да си прави кълнове от семена на броколи, защото това е най-полезното средство против рак. Който страда от тази болест, трябва да яде такива кълнове. Правят се много лесно, а семената поръчвам през интернет. Донесла съм на майка си цял килограм. Тя винаги е била добра готвачка, но вече практикува стратегическо готвене. Внушила съм ѝ, че ако се храни правилно и се движи, няма начин здравето ѝ да бъде съсипано. Има хора с много лоши гени, но е доказано, че ролята в здравословния статус на един човек тяхното значение е само 10-15%. Всичко останало зависи от начина на живот и околната среда.”

Боли я, че преди 30 години Родопите са били част от т.нар. сини зони на света, където живеят много столетници, но са изгубили този статус. „Защото хората започнаха да ядат мазна, солена и захарна храна. 32 години след като напуснах България прекарах доста време тук миналото лято. Толкова много дебели хора по улиците не бях виждала! Това не е от нашата храна! Ние имаме страхотни продукти, но дали хората ги приготвят добре? И дали купуват българска храна или ходят направо в супермаркета и взимат някакъв полуфабрикат?”, пита се шеф готвачът.

 

Като Пипи Дългото чорапче

Тя с удоволствие си спомня годините, прекарани в родния Пловдив. „Имах невероятно детство – богато, пълно с приключения. Била съм като Пипи Дългото чорапче – тичане, викане, колелета, каране на кънки с обелени колене. Да, баща ми е турчин, смениха му имената, искаха да го вкарат в концентрационен лагер. Но той говореше 7 езика! Хайде да намерят сред тогавашните управници един, който говори 7 езика! Те и български не знаеха добре! Никога не ни е било лесно. Татко получи аритмия, защото партийната деятелка на Пловдив го премести от една работа на друга. Но той беше редактор на вестник „Отечествен глас”, деятел на културата, въведе компютъризацията в библиотеките в България – фин, интелигентен, много харизматичен човек, лека му пръст! Израсла съм в бохемско семейство, заобиколена бях с интересни хора, не мога да се оплача от нищо. Семейството ми е от сой, но все пак имаше дискриминация спрямо нас. Спомням си, че като малка вървяхме по главната улица в Пловдив. Баща ми беше много красив и елегантен, винаги с габардинови костюми, но както се разхождахме, някакъв българин му каза: „Мръсен турчин! Пу!”. Татко много не им мълчеше, но този просто го подмина – дето се вика, демонстрира класа. Не му е било лесно, навсякъде има предразсъдъци, гледат да те натиснат, понеже и другите имат комплекси за малоценност и искат да ги избият на твой гръб. Но такъв е животът. Като се сетя за онази случка на Главната, се насълзявам. И все пак не съм запазила лоши чувства, а баща ми още го помнят в Пловдив. Всеки го знае!”

Макар днес вече да е изключително успешен професионалист, не забравя през какво е минала, за да го постигне. „Като си дойда в България, започват да ми говорят: „На теб ти е лесно! Ти имаш много пари!”. Как имам много пари? Откъде знаят колко пари имам? Когато се оженихме, с мъжа ми живеехме в държавно жилище, където асансьорите миришеха на урина. Ако днес имам нещо, съм го постигнала сама. Никой не ми е помогнал – баща ми не е имал връзки в Англия. Помня в началото – отивам в Челси, в Кенсингтън, плача по улиците и се питам: „Как е възможно тези хора да имат толкова много пари, а аз живея на края на света?”. Обаче се отърсваш, взимаш се в ръце и се оправяш… Много съм щастлива, че сега съм в България, защото искам да променя хората тук, искам този народ да е позитивен, да гледа на нещата с оптимизъм. Ние можем да бъдем едно бижу в Европа! Малка страна сме и, ако само се вземем в ръце, всичко ще бъде различно!”

 

Текстът е публикуван в сп. „Дива“, февруари 2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Звездата от „Откраднат живот“ Неда Спасова: МЪЖ, КОГОТО ОБИЧАХ, МЕ ЗАВЛЕЧЕ С ПАРИ юни 6, 2019

Неда Спасова като сестра Кая Райкова от сериала „Откраднат живот“. Снимка: Красена Ангелова

Уважаеми читателю,

Неда Спасова е една от най-впечатляващите млади жени, с които работата ме е срещала. Бях приятно изненадата от нейната точност, коректност, деликатност, интелект и откровеност, съчетани с природна красота, каквато рядко се среща. Когато се запознах с историята ѝ, се впечатлих и от силата на нейния характер, благодарение на която е успяла да премине през ситуации, пред които много други биха се предали. Мисля, че тя е родена, за да бъде звезда. Надявам се, че все повече млади момичета ще подражават на жени като нея, вместо да фалшивите светила, с които светските хроники ни заливат ежедневно!

 

Една от най-красивите актриси в България е минала почти през ада, докато се превърне в успешната млада дама, която публиката познава. Неда Спасова стана любимка на зрителите на „Откраднат живот“ с ролята на сестра Кая Райкова. На малкия екран тя изживява страстна, но забранена любов с героя на Владо Карамазов, сблъсквайки се с огромни трудности и в личен, и в професионален план. Оказва се, че и реалният живот на актрисата е бил пълен с препятствия, които тя с много труд и усилия на волята е успяла да преодолее. Именно те са я превърнали в силна, уверена и обичаща себе си жена, която не е склонна към компромиси дори в името на силни чувства. За най-големите трудности в живота си Неда разказва откровено само пред „Уикенд“.  

 

Малко преди звездата ѝ да изгрее от малкия екран, Неда Спасова била на ръба да се откаже от актьорската професия. Години наред младата жена трудно свързвала двата края. Родена във Враца, 27-годишната актриса признава, че не подценява работата там, но винаги е искала да се развива в големия град. „Враца е много красиво място – Балканът, скалите, архитектурата… Но ми се щеше да се развивам в София, затова не кандидатствах за Врачанския театър и цели 4 години бях на свободна практика – с други думи – безработна. Издържах се само с независими проекти. Много пъти съм се обезсърчавала, защото постоянно търсех ангажименти, проекти, ателиета, ходех на кастинги, молех се някой да ме забележи и да ми даде възможност. Слава Богу, моите преподаватели от НАТФИЗ Маргарита Младенова и Иван Добчев не ме изоставиха. Имах по едно представление и на двамата в Народния театър – „Процесът против богомилите” и „Гео”. След това – ангажименти в „Сфумато”. Получила съм огромна подкрепа от тях, не съм спирала да играя, макар и по малко, занимавах се и с деца и преподаване – основният ми начин да се издържам. А още по-рано съм работила и като сервитьорка, и като хостеса… какво ли не. Няма срамна работа, но ме болеше, че не практикувам това, за което съм учила“, спомня си Неда.

Сега, когато пътят пред нея изглежда отворен, тя си дава сметка колко много ѝ е дал онзи труден период. „Без него нямаше да оценя нещата, които са ми се случили, и да съм благодарна за тях. На много хора им се дава отгоре. Те не оценяват възможностите, които имат и често ги пропиляват безразсъдно. Аз не се самосъжалявам, не ходя като жертва от миналото, а си казвам: „Браво, че стисна зъби!”. Защото можех да хвърля всичко и да се откажа.“

Във „Франкенщайн“, реж. Стайко Мурджев, театър „София“. Снимка: Гергана Дамянова

Точно преди големия си успех младата жена сериозно мислела да обърне гръб на сцената. Това станало в началото на 2018-а, малко преди да навърши 26 години. „Една вечер за пореден път се бях разстроила, питах се толкова ли съм зле, толкова ли съм неспособна, че никъде не ме искат. Мислех да си намеря работа в офис – каквото и да е, защото няма кой да ме издържа. Казах си: „Край! Приключвам всичко!“ Беше през януари, а през февруари ме взеха в театър „София”, разказва Неда. Същия месец е номинирана за награда „Икар”, а през април – и за „Аскеер”. Малко по-късно влиза в „Откраднат живот”. „Тази успешна за мен година започна с жестока тъга, а работата в театъра беше най-големият ми подарък!“, усмихва се актрисата.

Наскоро именно в театър „София“ бе премиерата на спектакъла „Съгласие“ от английската авторка Нина Рейн. В него под режисурата на Недялко Делчев Неда изпълнява ролята на успешна адвокатка, майка на две деца, която открива, че съпругът ѝ изневерява. Дали и в живота на актрисата е имало изневери? „Изневерявали са ми! Знам за два пъти, а може да е имало и още. Първата ми дълга връзка с мъж продължи почти три години. Много търпях! Беше в периода, в който бях без работа като актриса. Тази връзка повлия на моята промяна като човек. Разбира се, че не одобрявам изневярата, но понякога човек просто иска да си докаже, че още е харесван. Но има и изневери от необичане, от чувстване на липса на обич. Те са по-сериозни и проблемът не е само в този, който изневерява, а и в другия. Съпругът на моята героиня го прави, за да си начеше егото. Той е обичан, тя е добра жена, грижи се за семейството, работи…“

В спектакъла изневярата помага връзката на двамата съпрузи да се заздрави. Дали е станало така и със самата Неда? Дали е простила? „Казваш си: „Прощавам!“, но дълбоко в себе си не си простил“, признава тя. И продължава: „Знаех, че не съм простила тази изневяра, защото много време ме боля. Единият от героите в „Съгласие” казва, че да не искаш да простиш означава, че не можеш да забравиш. Е, и аз не можех да забравя. Аз съм от хората с жестоко достойнство, леко старомодно, дори смешно за някои. Не можах да преодолея не егото, а достойнството си, че някоя друга е била по-желана от мен. Не можах да простя! Опитах, но не успях. Това за мен е минало, не се притеснявам от него, то е част от нещата, които са ме формирали като човек. Благодарна съм на миналото си, дори и на този човек, който толкова много ме нарани, защото без него нямаше да съм това, което съм сега. След него съм по-твърд човек, повече обичам себе си.“

В „Съгласие“, реж. Недялко Делчев, театър „София“. Снимка: Иван Дончев

Емоционалната рана обаче не била единствената, която въпросният мъж нанесъл на бъдещата звезда. „Той ме завлече и с пари. Имаше бизнес, за който ме накара да изтегля кредит. Банката ми отпусна сериозна сума, която той известно време изплащаше. После бизнесът му се провали и се наложи аз да връщам парите. За месечната вноска отиваше всичко, което успявах да спечеля. А трябваше да плащам и наем, и сметки. Беше много тежък период, един от тези, в които си казвах, че трябва да намеря работа с нормални доходи, вместо да продължавам със сцената. Оправиха се нещата все пак, успях да изплатя кредита. Срещала съм този мъж и след като се разделихме. Не съм му простила, не съм забравила, но продължих напред. И съм станала ужасно предпазлива. Защото видях как един човек уж ти е близък, обичате се, живеете спокойно, а изведнъж се оказва, че не си го познавал“, откровано споделя акрисата.

Заради същия човек тя започва да пуши. Бил страстен пушач, което я дразнело. Наивно го заплашила, че също ще пропуши, за да го накара да спре. Надявала се, че заради нея той ще се откаже, но не станало така. Съветът ѝ към всички жени, готови на жертви заради мъжете, които обичат, е да бъдат предпазливи и умни. „Разумът е преди чувствата“, убедена е младата жена.

Може би това е една от причините да не и изживявала забранена любов като героинята си Кая в „Откраднат живот“. „Когато виждам, че нещо не отговаря на елементарни морални правила, обръщам гръб. Ще се къса сърцето ми известно време, ще го боли и ще му мине. Не прекрачвам границите, защото мисля за последствията. Не съм си позволявала забранени неща“, категорична е Неда.

Тя е дете на разведени родители и се надява, че грешките, които те са допуснали, са ѝ послужили като урок. „Никой не може да даде гаранция, че когато създава семейство, ще обича цял живот. Но ако има раздяла, ми се ще да е по-безболезнена за детето. Най-вероятно заради взаимоотношенията на родителите си съм човек на разума. Не че това е добре – всеки иска понякога емоцията да го грабне, но при мен има свръхконтрол. Спонтанните емоции могат да доведат до пълна катастрофа“, убедена е актрисата.

Сериалът, в който участва, странно се преплита с театъра, където играе. На сцената взима някои от ролите на колежката си Дария Симеонова – пиарката Наталия в „Откраднат живот“, която в момента е в отпуск по майчинство. Неда ѝ се възхищава за таланта и упоритостта още когато е студентка в НАТФИЗ. Сега я замества в два хитови спектакъла: „Тирамису“ и „Франкенщайн“. С друга звезда от сериала пък играе в „Съгласие“. Това е харизматичната Ирина Митева (Ина Фотева), която тази година бе номинирана за „Икар“. „В „Съгласие“ се събрахме страхотен екип. Колегите от другите театри усещат кога е имало сплотеност в работата и ни завидяха, защото не се случва често. Ние си помагахме, всички работехме като за главни роли“, смята Неда. Категорична е, че никога не би се занимавала само с телевизия или кино, тъй като сцената я държи в кондиция. Но се радва, че популярността ѝ в „Откраднат живот“ води публика и на спектаклите, в които участва. „Мислех, че никой няма да дойде на театър заради мен – все пак не съм Владо Карамазов. Но хората идват и след това ме поздравят за това, което са гледали“, споделя младата актриса.

Макар с охота да разказва за миналото си, от което е извлякла ценни житейски уроци, не споделя нищо за личния си живот в момента. Пази го само за себе си. А как вижда бъдещето си след 10 години? „Много се надявам да съм по-спокойна. Може пък и да съм майка!“

 

Публикувано във в. „Уикенд“, брой 15, април 2019 г.

Христо Петков ИЗВЪН КЛИШЕТАТА

Уважаеми читателю,

Това интервю за сп. „Биограф“ бе уговорено много бързо, подготовката ми за него бе експресна, накрая закъснях за срещата. По времето, когато ми го даде, Христо Петков снимаше нов филм, за който по-късно разбрах, че е с работно заглавие „Директор на водопад“. Беше зает всеки ден, но въпреки това намери време и за мен. Разбрахме се да се видим в 10 часа сутринта на служебния вход на Народния театър. В 10 часа обаче аз слизах от метрото, а имах поне още 10 минути бързо ходене, докато пристигна на мястото на срещата. Звъннах, за да се извиня, че закъснявам, като се надявах да чуя: „Няма проблем, аз също закъснявам“, но чух: „Няма проблем, аз вече пристигнах“. Почти тичах към театъра, защото знаех, че на обяд той трябва да бъде на снимки и всяка минута е ценна. Когато пристигнах, едва дишах. Въпреки тези перипетии, които сега ми се струват забавни, мисля, че интервюто стана много хубаво. Фактът, че след това чух някои колеги да повтарят въпросите ми като свои в тв разговори с Христо Петков, както и, без да цитират, да препрочитат в ефир огромна част от уводното ми каре, което съм писала и пренаписвала поне 10 пъти, ме навежда на мисълта, че и други са го оценили. С удоволствие ти предлагам да прочетеш оригинала, ако все още не си го направил. Интервюто е публикувано в брой 92, май 2019 г., на сп. „Биограф“.

 

Той е един от най-интересните актьори на съвременната българска сцена. Героите му са сложни и противоречиви, излъчването – на бунтар, а когато разговаряш с него, прави впечатление на ерудиран и уравновесен човек, който мери точно всяка своя дума. Усмихнат е, любезен, забавен, в същото време здраво стъпил на земята, даващ си ясна представа за това, което може, и за онова, което все още не е постигнал. Не отказва левче на просяк, държи на думата си и като че малко се притеснява, когато му кажат, че жените го харесват. Това е Христо Петков. 

Израснал между Варна, София, Хага и ловешкото село Лесидрен, той влиза в актьорската професия почти случайно, но на 39 години вече е изиграл едни от най-сложните роли в театъра. Бил е в пиеси на Гогол, Чехов, Шекспир, зад гърба му са персонажи като Юда, Иван Карамазов, Бенковски, Лаерт и Клавдий в „Хамлет”, има роли в кино хитове като „Дзифт” и „Възвишение”, а в телевизията е един от най-дълбоките като психология герои в сериала „Под прикритие” – Рони, който общува с птици и измъчва хора. Най-новото му екранно превъплъщение е в сериала „Дяволското гърло” на Нова тв. Там прави огромно впечатление в ролята на Асен Чанов – брат на героя на Владимир Карамазов. Асен е странна птица, черната овца в семейството, живее сам с убеждението, че „на тоя свят му трябва друг свят”. Какъв е обаче човекът, който стои зад всички тези сложни персонажи?

  

 

Христо, роден си във Варна, живял си на много места. Какви са спомените ти от детството?   

Баща ми беше екскурзовод на Златни пясъци, когато бях малък. Майка ми също работеше там, а аз съм ходил на седмична детска градина. Спомням си първия си ден там. Беше много тежък! Оставиха ме, плаках може би около 4 часа. Първоначално „другарките” се опитваха да ме успокояват, но така ревях, седнал на една пейка, че накрая ми викаха: „Стига бе, магаре!”. Иначе бяха страхотни! Детската градина също беше на Златни пясъци, природата – красива… Нямам лоши спомени, но цяла седмица да не се прибираш вкъщи, да те взимат в събота сутринта, а в понеделник пак да те връщат, е странно. Може би заради това обичам да съм сам. Особено когато работя, искам да се уединя. Както казва един мой приятел, самотата е голям съюзник, ако знаеш как да я използваш.

В един момент обаче заминаваш за Холандия? 

Живях във Варна до 5-и клас. За една коледна ваканция отидох при баба и дядо на село – Лесидрен, близо до Ловеч. Докато бях там, дядо почина, аз бях много близък и с него, и баба си, не можех да я оставя сама. Във Варна бях много слаб ученик и реших, че няма да е зле да уча на село. Година и половина бях в Лесидрен, където изведнъж успехът ми зверски се вдигна! Училището беше срещу нас и нямаше как да не се подготвя добре. Като завърших 7-и клас, отидох в Холандия при баща си, който работеше в българското посолство там. Не знаех езика, училището беше интернационално, имаше деца от всякакви страни, всички уроци – на английски, трябваше да уча и холандски. Първата година беше трудно, след това изведнъж всичко се нареди. Като няма с кого да говориш български, научаваш английски.

Като дете

Преди да кандидатстваш „Актьорско майсторство” в НАТФИЗ, не си ходил много на театър. Как това стана твоя професия? 

В Холандия четях книгите на Джон Гришам. Тогава излезе и филмът „Фирмата” с Том Круз и се запалих да ставам адвокат. Веднъж баща ми ме заведе на дипломатически коктейл, където един американец ме попита какъв искам да стана и аз казах: „Адвокат!”. А той: „По-добре стани актьор. Горе-долу същото е, но учиш по-малко”. Когато се върнах в България, не признаха холандската ми диплома и се наложи да уча още, за да взема средно образование. Системата там е такава, че можеш да си избираш предметите, вместо да се занимаваш с всичко. Зле съм с точните науки, насочих се към хуманитарните и така пропуснах много неща, които в България ми трябваха, за да се дипломирам. Разбрах за едно училище по интереси в София – 151-о, където имаше профил „Театър”. Учих там година и половина, кандидатствах в Софийския университет, приеха ме „Скандинавистика” и „Арабистика”. Често съм се чудил какво щеше да стане, ако бях избрал това. Може би нямаше да е лошо. Малко по-късно обаче ме приеха и във ВИТИЗ – „Кукли” – държавна поръчка, и „Драма” – платено. Явих се на изпитите, изложих се зверски на последния кръг и мислех, че ще ме скъсат. Но проф. Надежда Сейкова явно е видял нещо в мен, взе ме и така започна всичко. Между всички специалности, в които бях приет, аз взех, че избрах единствената платена. Баща ми пита: „Добре, де, защо „Драма”? Ето например Мариус Куркински е завършил „Кукли”. Но аз усещах какво ме влече.

Нямаше да е зле, ако беше скандинавист или арабист? Сега зле ли е? 

След като завърших, имаше период, в който много репетирах и играех, но и период на застой, в който нямах работа и се чудех дали изборът ми е бил правилен. Беше между 2005-а и 2007 г. Не репетирах нищо, започнах да мисля за представление, което сам да режисирам, но режисьорът Явор Гърдев ме покани в спектакъла си „Нощна пеперуда” в Народния театър и после някак всичко се нареди. Така че не съжалявам за избора си.

Рони от „Под прикритие“

Връщаш се в България от Холандия през 1996 г. Това е един от най-шоковите периоди за страната ни. 

Бяха трудни години и за България, и за семейството ми. Баща ми беше безработен известно време, имали сме много тежки моменти с него… така, по мъжки. Обаче не си спомням да ме е натоварвал. Винаги ми е помагал, не ме е карал да се чувствам зле. Нито пък съм съжалявал, че съм се върнал – защото имаше и възможност да остана в Холандия. България много ми липсваше – приятелите, цялата ми среда тук, климатът… Исках да се върна. Не бих живял другаде. Бих работил, бих пътувал, но не си представям, че ще живея в чужбина за постоянно.

Твърди се, че с теб се живее трудно преди премиера. 

Не само преди премиера. Осъзнавам, че не съм лесен за изтърпяване. Когато работя нещо, което ме вълнува, му отделям много голяма част от времето си, не се разпилявам, вглъбявам се и мисля за това, което правя. Не знам обаче дали това е добре.

На екран, а и на сцената, имаш много силно, мъжествено присъствие. Така ли се възприемаш самият ти – като мъжкар, който може да се изправи срещу всичко? 

Не. Това е клише, което върви с някои от ролите ми, особено с телевизионните, от които повечето хора ме познават. Знаят екранното ми име и това е. Дълго се обръщаха към мен по улиците с „Рони” заради ролята ми в „Под прикритие”. Сега сигурно ще стана „Асен” заради „Дяволското гърло”, а малко по-късно може би ще съм Иван или нещо друго. Не се възприемам нито като мъжкар, нито като екшън герой, гледам да си върша работата и да правя неща, които са ми интересни. Ако ролята не ме вълнува, независимо от финансовите условия, не я правя. Отказвал съм работа, защото човек неусетно влиза в клише, а аз не искам това за себе си. То дори не е мое собствено клише, а начинът, по който някои ме възприемат – че винаги играя лошия, мъжкаря, психопата. Това не отговаря на истината за мен като човек.

В спектакъла „NeoДачници“, реж. Иван Пантелеев. Снимка: Владимир Карамазов 

Вярно ли е, че нито една своя роля не можеш да наречеш завършена?

Вярвам, че в театъра ролята се развива с течение на времето и всеки път на сцената е предизвикателство за нещо ново, което може да се случи. Човек не бива да се повтаря и да се стреми да прави същото като преди, не бива да се задоволява с нещо, което е постигнал, а трябва да продължава да търси. В този смисъл ролите ми не са завършени – те могат да имат продължение.

Скромен ли си или твърде самокритичен? 

Доста съм самокритичен. И гледам да съм здраво стъпил на земята, да не се влияя от мнения на други хора, независимо дали са позитивни или негативни. Важното е да си върша работата. Едно от най-неприятните неща, които можеш да видиш в един артист, е че си е самодостатъчен на сцената. Хората мислят, че съм надут, с високо мнение за себе си, но не е така. Тези, които ме познават, знаят, че съм по-скоро стеснителен, притеснявам се да говоря за себе си. Ако излъчвам нещо, заради което другите ме мислят за високомерен, то е по-скоро защото се притеснявам.

Чувстваш ли се харесван като мъж? Около „Дяволското гърло” имаш доста фенки. 

Това ме учудва, честно казано. От известно време никъде не съм излизал, не съм срещал кой знае колко хора, забелязвам, че около сериала има някакво движение, но не съм наясно какво става извън работата, с която се занимавам в момента.

Правиш ли нещо друго с времето си, освен да работиш? 

Когато имам свободно време, гледам да го прекарвам със сина си, който е на 5 години. С него съм съвсем различен от това, което правя в работата си. Прекарваме много време в игри и закачки. Гледам и да спортувам, когато мога.

По време на снимките на „Дяволското гърло“

Вярно ли е, че правиш по 50 лицеви опори всеки ден? 

Това са измислици на Стефан Иванов (драматург и поет – б.а.) по повод пиеса, която написа за мен и Елена Димитрова. Това е неговото виждане за мен. Представя си, че правя 50 лицеви опори на ден, и също започнал. Но той всъщност не знае, че аз не ги правя (смее се – б.а.). Много рядко се занимавам с това, макар че е хубаво човек да спортува. Аз обаче играя тенис на корт, карам сноуборд, обичам футбола… Да се затворя да правя лицеви опори… случвало се е, но не ми е навик. Не е нужно да си фитнес маниак и да мислиш за плочките на корема си и че трябва да изглеждаш силен. Как изглеждаш не е най-важното. Можеш да имаш силно присъствие и без плочки на корема.

Общото впечатление от героите ти е, че са хора с големи вътрешни конфликти. Това отразява ли ти се извън сцената? Всеки има лични демони, но ти като че ги вадиш от себе си пред толкова много хора.

Наскоро имаше рокади в „Хамлет” в Народния театър и сега играя Клавдий, който преди се играеше от Мариус Куркински. В този герой има голяма вътрешна борба и, ако не бръкнеш в себе си, няма как да се получи. И е особено. Хем е хубаво усещане, защото когато всичко се базира на вътрешния ти живот, е възможно да станат много интересни неща. В същото време е леко плашещо. Когато играем „Хамлет”, знам, че не само трябва да бръкна дълбоко в себе си, но и да се отворя пред толкова много хора и да извадя нещо, което е дълбоко скрито в мен. Но често това е освобождаващо и пречистващо, защото всеки има грехове и демони и, когато минат през нещо друго, е като психоанализ. По-скоро е освобождаващо, отколкото изтощаващо. Въпросът е човек да признае пред себе си какви са греховете и демоните му.

Какви са твоите? 

Нямам кой знае какви, но като всеки човек, и аз не съм безгрешен. Има неща, за които не мога да кажа, че съжалявам, но осъзнавам, че заради моите действия друг е страдал… или просто самият аз съм бил объркан…

С Леонид Йовчев и Мариус Куркински в „Хамлет” (реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов”). Снимка: Симон Варсано

Има ли в живота ти авторитет, пред когото искаш да се докажеш, както героят ти в „Дяволското гърло” се доказва пред баща си? 

Не. Аз дори пред себе си не се доказвам. Според мен Асен иска да се докаже повече пред себе си, отколкото пред баща си. Беше много интересно, докато снимахме „Дяволското гърло”. Много съм близък с Владо Карамазов още от ВИТИЗ, защото сме били в един и същи клас. С Теодора Духовникова също сме приятели, както и други от участващите в сериала. По време на кастингите не знаех кои са другите актьори. Когато разбрах, че с Владо ще играем братя, много се зарадвах. Беше страхотно – два месеца и половина в Смолян и Пампорово! Стана през лятото, нямахме представления, всичко бяхме вложили в сериала и според мен това личи. Всички, които участвахме, много обичахме това, което правим, много го мислихме, репетирахме, въртяхме го така, че да ни стане интересно, защото ако на нас ни е интересно, и на зрителите ще им хареса. Беше хубаво! Освен това от първия ден знаехме историята и можехме да се концентрираме. В сериалите често нещата стават ясни ден за ден. Днес получаваш текста, утре го снимаш и не знаеш какво ще бъде по-нататък…

Светът разочаровал ли те е? Идвало ли ти е да се оттеглиш от него, както Асен – в планината? 

Може би го правя подсъзнателно. Склонен съм към такива неща. Често, когато нещо около работата не върви, изпадам в малко тежки състояния, в които си казвам, че няма никакъв смисъл, нищо не става, не съм за тази работа. Да, имам такава склонност.

Имаш интересна случка на гроба на Джим Морисън. 

Беше в период, когато много пътувахме със „Сфумато”, правехме турнета във Франция и седяхме там по цял месец, като всеки ден имахме представления. Мисля, че стана на първото турне, бяхме с „Братя Карамазови” и аз, като всеки турист, отидох да търся гроба на Джим Морисън. Той всъщност не е нищо особено. Би трябвало да има бюст, който обаче е откраднат от фенове. Просто е оградено място, над което пише „Джим Морисън”. Седях там, запалих цигара и си мислех колко е обикновено. Но точно тогава един гарван дойде и пусна орех, който ме удари по главата. Още си го пазя! За мен това беше знак, а аз вярвам в знаците. Не че ми влияят, но ги забелязвам. Бяха хубави тези дни във Фанция… Интересно е да играеш пред чуждестранна публика със субтитри. Имали сме представления и в Южна Корея, в Русия. Тези хора показаха такива реакции, толкова им беше близко всичко, което направихме… страхотно беше!

В „Последното изкушение” (реж. Веселка Кунчева, Народен театър „Иван Вазов”). Снимка: Иван Дончев

Разочаровал ли си се от публиката? 

Ще ти кажа кое ме драни! Това с телефоните по време на представление! Побърква ме направо! Откачам! И не само когато звънят… Преди всяко представление се чува анонс: „Моля, изключете мобилните си телефони!” – почти няма представление, на което да не звънне телефон! В чужбина това не ми се е случвало. Никога! А тук се случва непрекъснато! Това, че някакви хора си скролват, докато играеш, също е много дразнещо! Изключително е неприятно, разконцентриращо и… полудявам! Понякога ми се иска да спра представлението и да кажа: „Моля ви, изключете си телефона!”. Присъствах на едно представление във Варна на Питър Брук по „Великият инквизитор” на Достоевски – два часа моноспектакъл… Изведнъж звънна телефонът на една жена и този човек откачи! Започна да крещи: „Изключете го!”. Жената се шашна. После той спря, обърна се и каза: „Извинявайте, ще върна малко”, а хората започнаха да ръкопляскат, включително жената с телефона… Иначе нямам никакви проблеми с публиката. Никой не е длъжен да харесва мен, нито представлението, в което играя.

Какво ще кажеш за „Възвишение”? Огромен пробив, пуснаха го и по НВО. Там също правиш силна роля – водач на чета, революционер.

Пак мъжкар (смее се – б.а.)! Беше страхотно това с „Възвишение”. Изпълнена мечта! Когато прочетох книгата, си казах: „Ако някой направи филм, ще е страхотно!”. И изведнъж разбрах, че режисьорът Виктор Божинов прави филм. И ме покани и то без кастинг! А като видях с какви хора… повечето в екипа сме си много близки и в живота. Не знам дали Вики е знаел това, но бяхме огромна група, която си се виждахме през ден още преди да направим филма. Алек Алексиев пък го познавам от малък, брат е на един от най-добрите ми приятели – Цветан Алексиев. Много харесвах Цецо като актьор, още преди да се запозная с него, учил съм се от него, а това, че сега играем заедно, е жестоко! За „Възвишение” си спомням, че беше много трудно. Още в първия снимачен ден си казах: „А, не! Това ще бъде ад!”. В деня, преди да започна подготовката за филма, завърших „Под прикритие”, пак с Вики. Обаче разликата беше от земята до небето. В „Под прикритие” играех мутра от хората на Иво Андонов, които седят, пият кафета, клатят си краката и от време на време стрелят. Докато във „Възвишение” изведнъж мъкнехме по 25 килограма костюми и пушки по себе си в люта зима, дълги преходи преди снимки, ставане в шест… След първия ден седяхме в един хотел в Плевен и не можехме да си кажем имената, толкова бяхме изморени. Но мисля, че си заслужаваше. Много беше вдъхновяващо – цялата тази история, романът на Милен Русков, това, че успяхме да направим филма, беше страхотно.

Там си бунтовник. Би ли тръгнал на война?

Не. Играл съм революционери… Бенковски например. Интересувал съм се от тази тема, но не бих тръгнал на война. Това е едно от нещата, които са много сгрешени – всяка секунда някой по света умира за нищо – заради конфликти, които биха могли да се разрешат, ако хората се погледнат отстрани и разберат, че това е безумие. Знам, че войни е имало, откакто свят светува, но мисля, че човечеството трябва да си даде сметка, че не разрушението е отговорът на нещата. Не обичам да прекланям глава, но бих намерил друг начин да се разреши конфликтът – със сигурност не бих убил или навредил на други хора. Абсурд! И то заради политически причини! Е, ако трябва да защитавам детето си, бих тръгнал на война.

С Александър Алексиев (Гичо) в кадър от „Възвишение“

Как те промени раждане на сина ти? 

Това, което се промени, е че като с всяко дете изведнъж родителят вече не е на първи план, има нещо, което е много по-важно от теб, и това веднага ти срязва егото поне наполовина. Оттук нататък вече винаги ще има нещо по-важно от теб, което според мен е добре. Не е хубаво човек да се концентрира върху себе си, да е вгледан изцяло в собственото си отражение и в това, което представлява за другите. Много по-хубаво е да се грижиш за някого. Отразява ми се добре. Дълго съм живял сам и това със сигурност влияе. А когато имаш дете, всичко, което си правил самостоятелно, остава на заден план… Но пък от друга страна винаги можеш да дойдеш в гримьорната и да мислиш за своите роли (смее се – б.а.).

От какво те е страх? 

Страхувам се най-много от себе си. Според мен хората често са склонни да влизат с автоматизми, които неусетно ги превръщат в роботи. От това ме е страх – да не изгубя желанието си за свобода и откривателското усещане за живота. Понякога хората губят тази искра и започват да се вторачват в неща като пари, кариера и малки ежедневни проблеми. Страх ме е да не се случи и с мен.

Какво те вбесява? 

От известно време съм в особено състояние, в което много трудно мога да се ядосам. Не знам как се получи. Преди време бях доста по-нервен, а в момента съм в някакъв дзен. Единственото място, където се ядосвам, е на сцената. Вярвам, че медитацията е голяма крачка, която човек може да направи за собственото си развитие. Правя йога, когато мога, влияе ми добре. Мисля, че всичко тръгна от Станислав Генадиев (актьор и хореограф – б.а.). Той работеше с нас още от „Нощна пеперуда”, след това – в „Хамлет”. Покрай него за първи път започнах да се занимавам и видях, че ми действа много добре не само физически, но и ментално. Не съм спец, но усещам, че ми влияе добре, а това с медитацията ме интересува. Ако всички медитираха по 10 минути сутрин, щеше да има много по-малко конфликти.

Ако 15-годишният Христо срещне Христо сега, ще го хареса ли? 

Мисля, че ще да. Стремя се да не вървя срещу себе си. Ако срещу мен се изправи нещо, което не ми харесва, гледам да го заобиколя. Не съм правил почти никакви компромиси със себе си, така че не би трябвало 15-годишният Христо да не хареса 39-годишния. Общо взето съм изпълнил повечето си мечти. Исках да следвам желанията си, следвал съм ги и съм доволен от това, което съм постигнал.

ФИЛИП АВРАМОВ: АЗ ВОЮВАМ, НОНСТОП ВОЮВАМ! юли 13, 2018

Уважаеми читателю,

Това интервю за сп. „Биограф“ направих малко преди старта на сериала „Скъпи наследници“ по бТВ. Готвих се с дни, изгледах почти всички филми с Филип Аврамов, които успях да намеря, гледах дори един, в който той не участваше, защото някъде четох, че там била първата му роля. Водих си записки, обмислях въпроси, четох и други негови интервюта. Беше зима, сняг, а срещата с Филип Аврамов беше пред магазин „Била“ в не-помня-кой-квартал. Самото интервю направихме в близко заведение, където аз пих чай, а той си поръча бира, шкембе чорба и питка, защото по обяд още не беше закусвал. Разговорът беше изключително интересен и смислен, много далеч от суетата, характерна за актьорската професия. За разлика от много други, той не искаше да чете текста, преди да го дам за публикуване.

Казват, че най-големите звезди са най-скромните и земни хора. Доказателство за това е Филип Аврамов. Едва ли има човек в България, който не го разпознава, а самото споменаване на името му е гаранция за успех на продукцията, в която участва – независимо дали е театрална, в киното или по телевизията. И все пак той е човек, здраво стъпил на земята, заринат със задължения, натоварен с много работа и търсещ още повече. Не си придава излишна важност, не иска да създава истерия около себе си, сам строи къщата, в който иска да живее, без да се страхува да изцапа ръцете си и да се претовари с физически труд. В живота си има твърди правила – да е далеч от суетата, да търси истината и да не се отказва от целта си.

Филип, разбрах, че строиш къща.
Да, и то лично аз я строя. Голяма сага! Като ти докарат 10 кубика дървен материал за покрива и няма кой да ти го направи, започваш да работиш сам, с приятели, с хора, на които също им е любопитно да го правят. 10 кубика не е малко. Това са греди, част от които доста дебели, но аз още от малък съм работил в строителството, така че не е нещо ново за мен. Бил съм общ работник. Бетонът, дето се вика, ми е в кръвта, макар че много пъти съм бил и еколог. Тази работа много ме успокоява. Не съм го казвал досега, но се занимавам и с такива неща. Тежък труд е, но не се ли заемеш сам, някой майстор може да направи „подобрение“ и не се знае какво ще излезе. За мен, когато нещо е измислено, просто трябва да се случи. Дори в спектакъла, имаш ли ясна концепция, просто трябва да я проведеш. Всички замърсители водят до резултат, различен от търсения, а мен такъв резултат не ме интересува. В спектакъла всичко трябва да е точно, като по проект. Да ваеш образ като методология не е по-различно от строителството. Аз в момента вая къща – пак е образ, но резултатът е видим.
Аврамов дом!
Това е мястото, където съм израснал – новата къща е на мястото на родната ми. Иначе всичко е илюзорно, въпросът е какво оставяш след себе си, къде и как искаш да живееш. Аз искам да живея по определен начин и преследвам тази цел. Не съм от амбициозните хора, които с цената на всичко отиват и правят нещо, което да се запомни. За мен е важно да има Аврамов дом. Това е моят дом, както и на брат ми, на баща ми, на двете ми деца. Всеки, който се чувства Аврамов, е добре дошъл. Хора, които имат лоши помисли, нямат работа там
Като чуя името Филип Аврамов, до ден-днешен първото нещо в съзнанието ми е филмът „Писмо до Америка“. Помниш ли го?
Как да не го помня? Има неща, които не се забравят. Това е първото много голямо нещо, в което съм участвал. То беше предшествано от много любопитни малки детайли – разни други участия, защото не съм от вчера на тази сцена. Но „Писмо до Америка“ е много личен филм за мен. Самата идея, начинът на снимане, хората, с които бях… С този филм до голяма степен съзрях емоционално. Беше 2000 г. – много мъртво време за българското кино. 90-те години бяха ад, много беше трудно! Сцени пред 10 души публика! Убийствено! И продължи години наред! Аз все си мисля, че не е било инат, че сме останали в тази професия. Моят учител в НАТФИЗ, проф. Енчо Халачев, лека му пръст, казваше: „това не е проститутка, при която да отидеш и да си платиш, това е любов за цял живот“. Нямам усещане за много разкошен живот през 90-те и въпреки това не се отказваш. Защо? Явно говорим за любов. Виждаш някакви хора, които като че ли са обречени на провал, но въпреки всичко продължават и след години това носи друго усещане – не за пропиляно време, а напротив, за нещо, което е трябвало да изживееш. Слава Богу, аз бях там по това време. Голям филм! Тогава бях и малко по-млад – преди 17 години. Много беше интересно, особено с хора като режисьора Иглика Трифонова, които носят облика на българското кино. После работих и с нейни съученици в сериозни проекти като„Раци“ на Иван Черкелов, „Шивачки“ на Людмил Тодоров…
„Много е трудно да бъдеш ти, когато те наблюдават“ – това е реплика на героиня в „Писмо до Америка”. Ти често казваш, че не играеш, че винаги си себе си в своите роли, макар че много хора те наблюдават.
Ако се движиш по ръба на сценария, не ти се налага да играеш излишни неща – украси, подчертавания на нещо от текста. На мен са ми непонятни разсъждения от рода на „какво иска да каже героят“. То е написано какво иска да каже. Текст има, нали? Имаш основа, на която да стъпиш. То е като с къщите – покривът и основата са скъпите елементи. Като затвориш отдолу и отгоре, какво повече да играеш? В живота аз нямам компромис. Да съм около някаква точка? Не! Аз съм вътре в тази точка и не ми се налага да играя, защото знам откъде тръгвам и къде ще стигна. Всякаква импровизация, замърсители, излишни реплики и жестове за мен са убийство на материала, на себе си, на образа, който градя.
Роден си и си израсъл в София, а образите ти все са свързани с природата, със земята, с обикновените хора. Откъде идва тази връзка?
От начина ми на живот. От това, в което вярвам. Смятам, че човек трябва да се пази от щуротии. Понякога прекалявам с това, но обичам сурово английско отношение – ножът да е до кокала. Няма излишни неща, има проблем, който трябва да се реши възможно най-скоро и толкоз! В живота си съм суров спрямо детайлите. Вися на 6 метра и завинтвам греда. Ако не направиш този детайл, не можеш да пуснеш всички останали ребра на покрива. Структурно погледнато, животът и изкуството си приличат едно към едно, само дето в живота няма място за пропуски. За мен ключът е в суровото отношение към всичко.
Към другите има ли го това отношение?
Другите просто виждат един продукт в мое лице, произведен от телевизията, и ме чувстват доста близък при положение, че аз нямам много общо с тях. Това, че по някакъв начин върви някакъв сериал така леко или със завойчета, е плод на много други неща, с които съм се сблъсквал. Опитът също играе роля – как да се пласираш пред камерата, какво да направиш – въпроси, които при мен вече са автоматика. Благодарение на това, че съм снимал много, много, много, знам какво иска да направи човекът зад камерата и какво искам да направя аз. Ако мога да си спестя работата по това, което той иска, веднага ще си я спестя. Много съм работил благотворително. Снимах една студентска работа и режисьорът каза: „Това е цял ден работа“. Викам: „Как цял ден? Имаш страница и половина диалог, работата е за два часа. Ако за два часа не го направиш, няма да го направиш и за един ден“.
Като стана въпрос за телевизия, какво е телевизията за теб – необходимото зло?
В моя живот тя никога не е била необходимо зло. Просто направих много филми един след друг и това беше алтернатива, с която да инвестирам в моженето си. Говоря за сериала „Домашен арест”. Моите предварителни разговори там бяха, че мога да направя това, което искат от мен, че съм готов да се впусна в тази посока. Ако не си готов, колкото и да те рекламират, каквото и да правят, както и да те бутат, няма да стане. Другото важно е да знаеш, че си част от целия екип. Ти си звено, особено в този конкретен екип. Това са Татяна Лолова, Мая Бежанска, Иван Панев, едно момиче, което по време на снимките беше в ученическите си години, а сега следва режисура. Това променя и живот, и съдби. Но трябва да си готов.
Според мен си много силен в драматичните роли, а телевизията като че ти налага образа на комедиен актьор. Това дразни ли те?
Дразни ме понякога, макар че за мен няма чист жанр. И в най-голямата драма има нещо, на което можеш да се усмихнеш. Животът е пълен с изненади. Да, аз мога да бъда драматичен. Чел съм и такива сценарии, но те изискват друга подготовка. Аз много обичам да се впускам в моментни приключения, но само когато знам какво мога и какво искам да постигна. Ако не, просто не се занимавам. Това е като при любовта – или обичаш, или не обичаш, няма среден вариант, средният вариант не се обсъжда – той е безразличие. Драматични филми или не се правят, или се правят ужасно драматични, направи сразяващи като например „21 грама“. За мен е по-приятно филмът не да е по злободневна, лека тема, но да носи добро чувство. Такъв е например „Кецове“, който снимахме на морето.
И там обаче си в доста драматична роля.
Там са истински истории. В тази драматична роля имаше един дубъл: момичето от компанията говори, дава „интервю”, а ние с Иван Бърнев на заден план правим страшни неща с два кола и с радостта си към морето. Снимахме го точно в един дубъл и свършихме. Това е да не ти се налага да играеш. Ако не си живял по тези места и си бил все на хотел, как ще го направиш? Ако не можеш да запалиш един огън? Ще стане като с едни младежи, които бяха взели дебел кютюк и се мъчеха да го запалят с шума. Извинявай много, обаче ти като не знаеш как се прави, аз какво да ти обяснявам? Животът е безкомпромисен! Като не знаеш, чао! Положения от рода на „може би ще го направя“ не вървят. Ако не си сигурен, отивай си и се върни, когато узрееш.
С Татяна Лолова играеш не само в „Домашен арест“, а и в „Бартер“. Там имаш една много впечатляваща реплика: „Аз с Оня горе съм се разбрал – аз – на другите, Той – на мене“. Вярваш ли, че има бартер с Бог?
Тази реплика наистина прави впечатление, но за мен е по-скоро шега. Не трябва да се дава с корист, това не е сделка, която можеш да осъществиш. Как да се разбереш с Всевишния? Единственото, което можеш да направиш, а да помогнеш на някого, ако решиш. Ако решиш! Моят герой се е разбрал със себе си, няма користна цел, дава на другите. Аз познавам рибарите, за които се разказва в този филм, знам човека, когото играя, познавам сина му – момче с увреждане. Това е друг живот. Този рибар се грижи за сина си, който е човек без усещане за старост, запазил детското в себе си, но облечен в костюм на възрастен – тялото му е костюм на възрастен. След това да му се ражда и здраво дете, но… Понякога съм се втрещявал на разкази, които няма как да побереш в главата си, ако не ги преживееш. Нашата професия е свързана с изследването на тези неща, а за да ги изследваш, трябва да ги прекараш през мъката на този човек! Мъката! Едно време, лека му пръст, един много сериозен човек във ВИТИЗ цитираше един арменски израз: „Да ти взема мъката“. Толкова да си съпричастен, че искаш да му вземеш мъката поне за частица от времето! Надали на човек му се играе, за да вземе мъката на другия. Тази мъка не се издържа.
Наскоро тръгна сериалът на бТВ „Скъпи наследници”, пак с твое участие.
Тук реших да избягам от образа си в „Домашен арест“. Пуснах голяма брада, защото все пак става дума за селянин и то такъв, който има доста странни занимания. Другите неща, които правех, докато снимахме сериала, така се наредиха, че можех да си позволя този вид. Моя герой не можеш да го разбереш какъв е. Ако даваш знак на публиката „аз съм идиот“, как го правиш? Не с идиотщина. И не говоря за конкретна случка като „отидох и вдигнах масата и просто всичко приключи“, а за крайно нелогични решения в образа, който градя в „Скъпи наследници“. Аз съм привнесен образ в сценария, който е работел и преди това. С такъв привнесен образ има опасност зверски да се провалиш. Когато разговаряхме със сценаристите, исках моят герой да е такъв – моят човек, който е правил много неща, си измисля два пъти повече. Не знам докъде съм стигнал с него, но беше едногодишен тежък труд. Горе в планината, над „Бояна”, през зимата. Миналата зима беше тотална! Екипи от хора, които работят зверски в страшни условия – минус 15-20 градуса, ставаш на лед. Тези неудобни моменти са част от работата, но си е зверско. Хората не си дават сметка, но това е много тежък труд.
Даже не знам как се стига дотам в снеговете, които валяха миналата зима.
Затова си купих джип – за да мога да пътувам в такива условия навсякъде. Започнахме през 2016-а и снимахме над година плътно. Всеки месец имахме минимум по 10 снимачни дни, което е много работа. Наред с представленията и всички други ангажименти, които имам, това са зверски усилия. В този сериал имах възможността да се договарям сам със себе си. Не исках да съм сред основните замесени лица, аз поставих това условие. При мен, за да се хвана на някаква работа, е много сложно. Ти няма да дойдеш и да ми кажеш какво да правя. Имам условия, които трябва да се спазват. Ако не ги спазват, става много лошо и неприятно и за двете страни. Защото аз воювам! Често ми се налага да воювам и съм безкомпромисен. При мен не е само мирно и тихо съжителство за общото благо. Воювам за по-добра организация на работа, воювам за своето, което да прокарам в конкретния ден. И то не е от суета, не е, за да получа повече известност, аз не искам повече известност, няма повече накъде в България. Ние имаме ограничен пазар, в който каквото и да правиш, стигаш едно ниво и после вече няма накъде да растеш. Никога не ми е било цел да правя нещо за повече известност. Нямам такива щения и никога няма да имам – до края на живота си. Така че нямам съмнения по отношение на това, което правя. И пак казвам, готов съм във всеки момент да воювам за това, което би трябвало да ми се случи, а не за това, което ми предлагат. При мен често има несъответствия в характерите. Много съм чепат, а напоследък – още повече! Но това е, защото няма как иначе. Не мога да позволя вмешателство в най-съкровените неща. Ако се съобразявах с всичко, което ми казваха, може би нямаше да стане това, което се получава.
Предполагам, че тази смелост да воюваш е дошла с годините, самочувствието, натрупания авторитет.
Да. Има хора, които просто не изпълняват своите задължения. Имало е случаи, в които съм казвал: „Ако аз работех така, както вие работите…“ Не говоря за сериала, а за евтини оферти, за лошо измислени неща, за несъвършенства, които трябва да се изглаждат в някаква работа, ако въобще се заема с нея. Аз воювам, нонстоп воювам! Нямам никакви задръжки. Просто на момента избухвам, казвам: „Край, дотук беше, свършено е с вас!“. И толкова. Това се случва в лошите проекти. Но аз воювам и в добрите – в добрия смисъл на думата. Воювам за по-добро. Не оставям друг да води нещата, аз искам да държа юздите, не искам да се разправям с хора, които не знаят нито как да работят, нито какво точно работят. Случвало ми се е да ги изобличавам в страшни неща. Казвал съм: „Ти не ставаш за тази работа, не се занимавай с нея“ – ей така, приятелски понякога.
Не може ли просто да си тръгнеш, ако нещо не те устройва?
Ако си в кладенеца, не можеш да кажеш „Оправяйте се“. Или трябва да се качиш горе и да излезеш на бял свят, или да умираш долу като куче. Не искам да съм в тази позиция, не ме интересува това, нямам закъде да правя компромиси, няма пред кого да се оправдавам, няма и кой да ме съди. Няма такива положения! Безкомпромисен съм, усетя ли, че има нещо гнило. То е като да ядеш развалено месо. Веднъж съм го правил. Развалена риба ядох, защото не исках да… абе, не знам какво не исках! Не исках да съсипваме една риба. И после се случиха ужасни неща. Ето, пак конкретен случай – сам решаваш как да постъпиш със себе си. Някой път съм стигал до страшни скандали. Събирам ги и почвам! По този начин и сам себе си изчистваш, и те приключват с тази безплодна борба сами себе си да убеждават колко са добри. Не сте добри!
Да разбирам ли, че в „Скъпи наследници“ не само си изиграл своята роля, но и си участвам в създаването на сценария и на всичко останало около своя персонаж?
Разбирай, че във всеки сценарий, където съм сметнал за необходимо да се направи промяна, винаги съм я правел. Винаги! Това го имаше и в „Домашен арест“. Даже се стигна дотам да ми кажат да не променям сценария. Аз казах, че няма да стане. Затова ти казвам, че в повечето случаи всичко е голяма война – воюваш за себе си и за идеята, която защитаваш. Според мен, когато нещо може да стане по-добре, то трябва да стане по-добре. Толкоз!
Във „Възвишение“ си Димитър Общи. Твои думи са, че в този филм всичко е било направено толкова добре, че ако го бяхте „издънили“, щяхте да сте идиоти.
Ето, пак стигам до структурата на нещо, което вече е направено. Ако започнеш да се правиш на интересен и да добавяш… Не, не може! Това е! Аз нямам проблем, когато знам, че е хубаво, да го направя, както са ми го написали. Защото има текст, има автор, който е жив, слава Богу. Като имаш златна мина в задния двор, ще копаеш. Единственото, което там трябваше да се случи, е да направя тези хора около себе си не банда, а завера.
Това е един от филмите, след които целият ти мироглед се е променил. Как точно те промени той?
Станах по-безкомпромисен. Няма време за глупости, не искам да се занимавам с нищо излишно. За мен този филм до голяма степен потвърждава всички мои щения по отношение на това как да живея. Той просто е поредната поанта в моя символ верую – че трябва да не оставяш свободно място за излишни неща и допълнителни щеки. Пускаш се в нещо много хубаво, нещо, което в момента даже бих казал, че е болна тема за самото българско общество и винаги ще бъде такова, докато хората нямат национално самосъзнание откъде идват и какви точно са. Работата ми в този филм още повече затвърждава единственото, с което искам да се занимавам – с истината. Нищо друго не ме интересува в тази професия.
А извън професията какво те интересува?
Аз не деля професията от себе си. Това не са две различни неща – аз съм, през цялото време съм аз. Както казвам на много хора, които се опитват да избягат, където и да избягаш, ти ще избягаш, а не някой друг. Ако трябва да седиш в калта и да посрещаш кон, който търчи с 50 км в час срещу теб, ти трябва да го направиш, не някой друг. Малко самурайски е този подход, но няма как иначе. Вече нямам време да се занимавам с глупости. Най-големите глупости са най-добре платени, но аз искам да правя стойностни неща, които не се случват всеки ден. Да направиш филм като „Възвишение” си е предизвикателство.
Разкажи за срещата в Робърт де Ниро. Търсил си го в Ню Йорк, но си го намерил в Нови хан.
Снимаха един кадър в този прословут филм („Killing Season”, разпространяван в България под заглавието „Опасен гост” – б.а.) – джипка, която уж пада по нанадолнище, а те шибаха с едни листа, откършени клони в някаква приглушена светлина. Често се улавям, че когато някой ме види, все едно е видял кой знае кого. Спират коли, искат да си говорят с мен, а аз нямам желание. Обаче Робърт де Ниро, понеже беше на снимачна площадка… Той е жива легенда, няма аналог! Усещането беше… да, знам, че му досаждам, знам с цялото си сърце, че му досаждам, обаче просто трябваше да се видя с този човек! Нямаше как! Отидох специално за да го видя, знаех, че е там, и се срещнах с него.
Само пред Де Ниро ли си се усещал като фен?
Не само тогава. Пред Георги Русев съм се усещал като фен, лека му пръст! Това за мен е много показателен пример за актьорска игра. Ако трябва да изиграеш нещо весело, ти ще го изиграеш като нещо весело, но при Георги Русев е обратното. „Хайде, бе! Кокошките спряха да снасят!” – виждаш как един човек, който си казва репликата съвсем обикновено, печели с тази страшна непосредственост. „Аз и на война съм бил, ама думкат, думкат, пък спрат! Ти нямаш спиране, бе човек!”. Това е Георги Русев! Човек, който прекарва всичко през себе си! Какво играеше Георги Русев? Нищо не играеше! За него всичко беше реално, живот! Аз, ако сега тръгна да играя пред теб, ще ме сметнеш за неискрен. И на сцената е така – ако търсиш истината, търсиш истината, ако не, си играеш.
Ако срещнеш детето Филип Аврамов, ще те хареса ли?
Сигурно. Аз и децата си уча на това – ако ти не се харесваш, няма кой да те хареса. А за да се харесаш, първото много важно условие е да се лишиш от амбицията, да не си суетен. Второто е да си свършиш работата в точния момент, на точното място. Оттам нататък какъв ще е резултатът, това възрастният Аврамов го приема на игра. То така или иначе ще има резултат, дали ще е добър, или лош, не ме интересува, ако съм го направил така, както съм искал.
Няма ли все пак момент в живота ти, от който се срамуваш?
Срамувал съм се, но не заради себе си, а че не съм успял да намеря път към роля, с която не съм се справил. Но тези неуспехи дават по-внимателно и по-задълбочено вглеждане. Без неуспех няма как да продължиш нагоре. И пак казвам – никога не ме е ръководела амбицията да бъда успешен на всяка цена, да бъда известен. Това с известността са големи глупости, правят го хора, които искат за един ден да се прочуят и точно след два часа никой вече не ги помни.
Но все пак си актьор и е ясно, че успешният актьор става популярен. Не може да не си имал тази мисъл в главата си.
В главата си имам единствено и само барометър за истинност. Не ме интересува тщестлавието. Аз харесвам това, което сега правя, не го правя с цел да се афиширам – това го правят други хора, знаем кои са, появяват се по телевизията, търсейки евтина публичност, намират я за един-два дни и после всичко изчезва. Важно е с какво искаш да останеш. Аз оставам с филмите си, с всичко, което правя досега. Нямам усещане за натрупана работа, даже не знам в колко филма съм участвал. Занимавам се и с доста други неща, които трябва да се вършат и в ежедневието, и в домакинството. Според мен хората, които вече не са между нас и аз ги гледам като фен, не са тръгвали с чувството на всяка цена да победят. Това не е въпрос на живот и смърт. Ако не направиш един филм добре, няма да умреш в крайна сметка!
Два въпроса от интервюто на твоя герой в „Кецове” искам да задам на теб самия: От какво те е страх и за какво мечтаеш?
Не обичам думата „страх”. Според мен, човек трябва да бъде смел, даже има по-добра дума – харабия. Ако от харабия се превърнеш в зла душица, ще започнеш да изпитваш страх. Като малък се страхувах от тъмното, от чудовища. Гледам сега и дъщеря ми, по-голямата. На пет и половина е, тя също се страхува. Но аз от какво да се страхувам? Той, животът е на етап, в който страхът не е полезен съветник. От нищо не искам да се страхувам, дори да се страхуваш, нищо не можеш да направиш, на всеки му е писано нещо, което ще се случи така или иначе. За мен страхът е излишно хабене на ресурс, защото докато се страхуваш, не можеш да обичаш, не можеш да живееш пълноценно и най-важното, чувстваш се адски гадно. От какво се страхувам в моя живот? Не трябва да се страхувам от нищо.
За какво мечтаеш?
За каквото мечтаех, се сбъдна – детенце, даже още едно имам вече. Нямам за какво да мечтая освен за… цитирам думите на едно момченце, които беше написал един руски автор: „Мечтая за спокойни старини”. Това да ти го каже детенце на четири години, просто е трогателна работа.
Спомена няколко пъти децата си. Много клюки се появиха след раждането на второто, защото са от различни майки. Как приемаш тези клюки?
Явно някой иска да ми оправи покрива. Давам си сметка, че пишейки за 50 лева някаква глупост, явно много искаш да стъпиш накриво и някой ще стъпи накриво и най-накрая ще си го получи. Защото тези неща вече са достойни за токат, както казват в Сливен. Позволяват си да вкарват думи в устата на хора, които не са ги произнасяли! Някой много основно ще изгори и по този начин ще подпомогне моята инициатива „Аврамов дом”. Това, което се случва, е абсолютна педерастия – на гърба на други хора да изкарваш пари. И то да бяха пари, ама за 50 лева струва ли си?
Преди време са ти задали въпроса за какво би умрял и не си могъл да отговориш. Сега имаш ли отговор?
Тогава ставаше въпрос за „Възвишение” – „Има ли нещо, за което наистина би умрял в сегашното време?”. Още не мога да си дам точен отговор. За мен няма идеал, който да защитя в момента. Доста са разпуснати стадата от хора, които живеят в България – за мен това е стадо, тотална щета! Има хора, които не ги интересува нищо, орки, а не истински хора. Но може би за моя личен идеал, за моя начин на живот, за веруюто си сигурно бих умрял

* * * * * *

МИС БЪЛГАРИЯ 2009 АНТОНИЯ ПЕТРОВА: БЪДЕТЕ СПОКОЙНИ! МЪЖЪТ МИ НЕ Е БЕДНЯК! юли 12, 2018

Уважаеми читателю,

В работата си често срещам интересни хора, но срещата с Антония Петрова бе една от най-приятните и зареждащи в цялата ми вече не много кратка журналистическа практика. Запознах се с нея малко след като се бе омъжила на втория ръкав на Халкидики и бе приела фамилията на съпруга си – Ивайло Батинков, същевременно запазвайки и бащиното си име (така според мен трябва да постъпва всяка жена). Веднага я харесах, а всеки следващ разговор бе още по-приятен от предишния. С удоволствие ти предлагам интервюто с Антония, което публикувахме в брой 27 на вестник „Уикенд“.

Откакто през 2009 г. стана Мис България, Антония Петрова се превърна в една от най-обсъжданите жени в България. Общественият интерес към нея не само че не намалява с времето, но като че става все по-силен. Наскоро тя вдигна сватба с бизнесмена Ивайло Батинков и това предизвика поредна доза клюки. Какво е истината за съпруга ѝ, какво цени най-много в него, какъв е животът им заедно и какви са плановете им за бъдещето? Това разкри Антония Петрова в изключително откровено интервю пред „Уикенд”.

Антония, вече няколко седмици си омъжена за Ивайло Батинков. Свикна ли вече или еуфорията продължава?

В еуфория съм, откакто сме заедно. Всичко се случва много бързо и наведнъж, но е приятно. По-интересна обаче е неговата позиция. Той казва: „Ама то било много готино да си женен! Никак не е страшно!”. Даже твърди, че би го препоръчал на приятели.

Не изпитваше ли страх от сватби след провала на първия си брак?

Не бих казала, че бракът ми е провален, защото сама съм го прекъснала. Не страдам от това, че съм била омъжена и не се е получило. Дори го смятам за нещо хубаво, което ми се е случило и впоследствие съм преценила да прекъсна, тъй като вече не съм имала усещането от преди. Нищо не пречи да се омъжиш отново, когато срещнеш подходящия човек. Но не ми се иска да сравнявам единия брак с другия, защото няма смисъл. Ако ти е било добре някъде, си щял да бъдеш там или поне да се бориш за това. В момента се чувствам отлично и не виждам причина хората да не се женят. Интересното обаче е, че никога не съм искала да се омъжвам. Винаги мъжете са го искали. Не съм от типа жени, чието съществуване се определя от това да се омъжат правилно и да родят деца. Нито в единия случай съм била инициатор на брака, нито в другия, но когато са ми го предложили, съм се съгласила.

Не си мечтала да се видиш в бяла рокля…

Може би съм мечтала, но моделските и манекенските години са ми дали толкова много бели рокли, че тръпката е отминала. Чувствала съм се като принцеса на сцена, не е било нужно да се омъжа, за да го усетя. Моят мотив за брак е да се свържа с човека, когото обичам. Хората няма да повярват, но съм консервативна в тези неща. Смятам например, че децата трябва да се раждат в брака. Винаги съм мислила, че ако имам дете, ще искам да съм омъжена за бащата. Не приемам съжителстването без брак. Щом живеете заедно и имате сериозни намерения, е хубаво да се ожените. Не смятам, че това е важно само за жената. За мен бракът показва уважение към партньора.

А идеята, че бракът е само един подпис?

Той дава сигурност и на двамата партньори. Представи си да живеете заедно години наред и някой ден да се случи нещо с единия. Пред закона сте чужди хора. Традициите не са случайни, в тях има нещо много хубаво и трябва да се спазват. Трябва да има повече принципи, морал, ценности. В брака няма нищо лошо. Той няма как да те върже, защото съществува и развод. Когато със съпруга ми извадихме удостоверенията за гражданско състояние, за да се оженим по българския закон, за мен пише „разведена”, за него – „неженен”. И какво като съм разведена? Да не би нещо да не ми е наред? Но да живееш години наред, да имаш деца и да не си се оженил, не го разбирам.

Четох някъде, че мъжът ти не е чак толкова богат, че сте направили евтина сватба за 5000 

лева…

Не е хубаво да говоря за пари, но живея доста добре и това не се дължи само на съпруга ми. Историята с тези 5000 лева е много смешна, защото иначе писаха, че роклята ми струвала 20 хиляди…

Но била платена от майка ти.

Майка ми и баща ми, както и неговите родители, не са ни плащали сватбата. Платили сме си я ние. Ако пък са толкова важни цифрите, мога да кажа, че само прическата и гримът ми струваха около 5000. Сватбата беше 3 дни в Гърция, поехме разходите за всички гости. Не знам как ги измислиха тези 5000 лева. Само да отидем да подпишем в гражданското и да се почерпим в един ресторант в София, би струвало толкова. За съжаление, и двамата имаме много зложелатели…

Как си обясняваш това?

С мои бивши приятели и негови бивши приятелки. И двамата сме много търсени и харесвани, колкото и нескромно да звучи. Доста хора се разстроиха от сватбата ни. Когато той покани свои приятели от детството, всички казаха, че докато не го видят с халка, няма да повярват, че се е оженил. И го питаха как се е дал за един месец, като 39 години никоя не го е вързала, а е имало куп желаещи. Злобата и клюките си обяснявам именно с тези бивши връзки.

Преди години показва къща с мебели „Версаче”…

Тя е на родителите ми в Драгичево. Все още живеят в нея, даже преди дни им бяхме на гости с Ивайло и родителите му. Направихме си много хубаво барбекю. Никога не съм показвала апартамента, в който живеехме с бившия ми съпруг. С Ивайло живеем в негов апартамент, но си правим къща. Искаме да сме на по-широко, по-хубаво място, което подготвяме заедно.

Може би заради бъдещите наследници?

Дай, Боже!

Переш ли, простираш ли или имаш прислужница?

Никаква домакинска работа не ми е чужда. Когато трябва да се пусне пералня, да се простре или да се сготви, мога да го направя. Нямаме човек, който готви вместо нас. Правим го двамата с Ивайло – той се справя много добре в кухнята. Според мен има очарование да си седим вкъщи и да си приготвяме сами храната, но често се храним и навън. Нямам прислужница, но една приятелка помага с почистването, когато имаме нужда. Сега всички ги вълнува дали стандартът ми на живот е като с бившия ми съпруг. Мога да кажа, че е дори по-висок.

И не си се омъжила за бедняк, както някои твърдят?

Спокойно, не съм! Но това не е било най-важното за мен, не е било дори в топ 10 при избора ми на партньор. Много други неща ме впечатлиха в Ивайло. С него говорихме, че и той от дете е мечтал за такава жена, и аз – за такъв мъж. Все едно сме визуализирали идеалния човек и той се е появил. Той има страхотни качества! Много е работлив и е много активен. Това, което може да свърши за един ден, други хора не могат да свършат за цяла седмица. Изключително интелигентен е, обогатява ме интелектуално. Много е позитивен. Свръхамбициозните хора обикновено не са кой знае колко позитивни – а той хем е амбициозен, хем е позитивен. В същото време е голям мъжкар, но и галантен джентълмен. Изключително възпитан е, от добро семейство, бързо реагира, светкавично мисли, много е комбинативен. Всичко е постигнал сам, което за мен е важно, защото един човек може да има пари, но да е мамино синче или мързелив…

И парите му не са били водещи в избора?

Всички качества, които изброих, може би водят до благосъстояние, но това не бива да фикс идея. Много жени правят грешката да обръщат внимание на крайния ефект – парите на един мъж. Парите идват и си отиват. Важното е, ако някой ден се изгубят, човек да може да изплува. Моят съвет е да изберат умен мъж, който може да се справя в кризисни ситуации, защото всяка жена иска стабилност, никоя не иска мъжът ѝ да е неудачник. Но трябва да оценява качествата му, а не това, което притежава. Въпросът е, ако падне, да може да се изправи, а не да е постигнал нещо заради родителите си, по случайност или благодарение на сенчести моменти от мътилката на 90-те.

Много говориш за семейните ценности. Какво е семейството на съпруга ти? 

Наричаш ли свекърва си „мама”?

Не, но много харесвам и уважавам родителите на съпруга си. Не ми се иска да говоря за тях, защото не стига, че него вкарвам във фокуса на общественото внимание, ами и родителите му… Само мога да кажа, че свекърва ми е златна, много се харесваме, постоянно си говорим по телефона и правим различни неща заедно. Мечтала съм за такава свекърва!

Откакто стана Мис България 2009, около теб се въртят всевъзможни клюки. Някога съжалявала ли си, че се яви на този конкурс?

Не, защото той ми е донесъл много повече, отколкото ми е взел. Най-малкото, тази известност ми даде страхотна трибуна. Сега например със съпруга ми работим по популяризирането на тестове за рак на гърдата и яйчниците. Първият е генетичен – за изследване на предразположеност към болестта. Аз си го направих и не съм предразположена. Вторият показва дали е нужно да се прави химиотерапия, когато жената вече е болна. Много от туморите могат да се лекуват и без нея.

Как се насочи точно към тази тема?

Съпругът ми е медицинско лице, бизнесът му е свързан с ортопедия и генетика. Тези тестове са едно от перата в него. Според мен темата е важна, защото ако една жена има генетична предразположеност към рак на гърдата и яйчниците, вероятността да се разболее на по-късен етап е повече от 95%. Важно е да го знае, за да се следи, тъй като ракът се лекува, ако го открият навреме.

Малко хора знаят, че работата ти не е свързана само с модата.

Вече имам 8 години трудов стаж като юрист – работя това, откакто завърших „Право”. Първо бях в кантората на председателя на Камарата на нотариусите, след това отидох в Арбитражния съд към Европейската юридическа палата. Там съм юрисконсулт и арбитър. Занапред все повече ще работя и със съпруга си, но правото е моята професия. Работното ми време не е фиксирано, имам време за всичко.

Много миски завършват „Право”, но малко го практикуват.

На мен ми е интересно, особено търговското и корпоративното право. Мечтата ми е дисертация. В момента работя по тази идея. Правото е една от сферите, в които гледат на мен с предубеждение. Винаги се налага да показвам повече отколкото другите кандидати. Юристите са по-консервативни хора, чудят се, след като съм постигнала нещо в модата, дали мога да постигна и в правото. Защо да не мога? Всички държавни изпити съм си взела с шестици, завършила съм с отличен успех.

Имаш и други дипломи.

Бакалавър съм по международни икономически отношения, имам и лиценз за дилър и брокер на руската фондова борса. Винаги съм била отличничка, възпитавали са ме да се издържам сама, да не разчитам на мъж. Фондацията, която направих през 2010 г., беше с идеята да помага на деца, които не могат да си позволят подготовка за кандидатстудентски изпити. В образованието много са ми помогнали майка ми и баща ми. Ако не са родителите, никой тийнейджър няма да се затвори вкъщи с книгите, колкото и да е умен и ученолюбив. А аз си бях зубърка, отличничка от първия чин, която подчертава с маркери като проф. Вучков. В университета винаги има едно момиче, от което всички взимат лекциите, за да си ги снимат. Е, аз бях това момиче!

Строги ли бяха родителите ти?

– Не. И до днес сме приятели. Те знаят, че съм много своенравна и ако си наумя нещо, го правя. Но сме намерили баланс да сме приятели и в същото време да ме насочват правилно.

А ти какъв родител ще бъдеш?

По-строг от тях. Аз например съм имала свободата от малка да излизам и да ходя по дискотеки, макар и детски, до 9,30 вечерта. Но като виждам какво може да стане, се чудя как са ме пускали. Не знам дали бих пуснала своето дете.

Говори се, че си се омъжила бързо, защото си била бременна.

– Със сигурност не съм се омъжила, защото съм била бременна. Но и двамата искаме дете.

В какви отношения сте с бившия ти съпруг?

Ако зависеше от мен, щяхме да сме в много добри. На него обаче му е по-трудно, така че не поддържаме никакви отношения.

Как си представяш живота си след години?

С хубаво семейство. Ивайло ми е поръчал няколко деца, аз му предложих първо да пробваме с едно, а после ще видим. И двамата имаме добри примери – моите родители и до днес се държат за ръка, той също има стабилно семейство и искаме да повторим този пример. Много искам да имам кариера, но забелязвам, че жени, които слагат кариерата преди семейството, страдат. И на двамата с Ивайло ни се иска да работим по малко и заедно.

Да те очакваме ли в сериали, в музиката, в киното?

Със сигурност няма да ме видите като актриса, макар че съм имала предложения – човек трябва да знае в какво е добър и в какво – не. Много пъти са ми предлагали да участвам във „ВИП Брадър”. Харесвам шоуто, но не съм за там. Всеки сезон ми предлагат и участие в „Капките”, но не мога да пея, не съм артистична, няма смисъл хората да превключват на друг канал, когато дойде моят ред. Няма да ставам за смях!

* * * * *

НЯМА ДРУГ КИЧ КАТО СКЪПИЯ КИЧ! юли 27, 2017

Уважаеми читателю,

Нямам претенции да бъда моден спец, но съм стигнала до извода, че няма друг кич като скъпия кич. А кичът, както казваше един професор, е „простак с претенции” – колкото е по-скъп, толкова е по-кичозен. Защо го казвам ли? Защото гледах най-новия клип на певицата Галена. Легенди се носят колко е струвал и какви тоалети обличала тя в него. Аз със сметки няма да се занимавам, но виж, дрехите са нещо, на което бих обърнала внимание – нали самият Филип Плейн й ги бил предоставил без ни една стотинка да му се плати.

Да ти кажа честно, след клипа на Галена дори самото име на този дизайнер ми крещи в ухото три думи: „Кич, кич, кич!” – кич на трета степен. Кола, нашарена с емотикони, сутиен под кожа с косъм, кръстосани връзки върху парчета плат, които би трябвало да представляват панталон, ярки ботуши, подходящи само за цирка, скъсани дънки и сребърен топ, за качулката, нахлупена в очевидно горещото време, не ми се говори. Подобието на ботуши от каишки, които стигат чак до средата на бедрото, пък за мен е най-големият кич, измислян някога в цялата история на човечеството. Коко Шанел със сигурност се е обърнала в гроба, щом го е видяла! И всичко това – курдисано в Кан. Досега този град за мен беше символ на културата заради филмовия фестивал в него. Клипът на Галена, уважаеми читателю, уби всички наивни представи в съзнанието ми. Оттук нататък ще свързвам Кан с четири неща:

1. Кич.
2. Чалга.
3. Парвенюта.
4. Простотия с претенции.

Но не само дрехите на Галена са за отбелязване. На самата песен също трябва да се обърне внимание и по-специално на начина, по който е изпята:

Ти си мислиш, че вАрвиш,

щом по две-три ги вАртиш.

И милЯрди да смениш,

като мене не, няма, не, няма, не.

Сметка няма ми дАржиш,

слушаш ме или хвАрчиш,

не водА никой на каиш…

Това, уважаеми читателю, ще да е новият правоговор, а следователно и правопис в българския език. Не пропускай да научиш детето си на него, особено ако е момиче. Защото, както виждаш, много се котира и е редно всяка млада дама да го усвои.

И понеже съм на автопилот в youtube, започвам да ги слушам наред – всички нови хитове в милата ни рОдина. Бих казала, че около дъщерята на Орхан Мурад се вдигна твърде много шум като за скромната й песничка. Вярно, момичето показва среден пръст в клипа, изглежда, говори и се държи, както не подобава на възрастта му, нито на която и да е друга възраст. Подобно поведение може да се нарече с много думи, аз ще избера най-безобидната – невъзпитано. И все пак – твърде много шум за една невзрачна песничка, в която ми е много трудно да разбера какво се пее, защото едва го чувам. Нивото на рапъра пък е по-ниско дори от това на певицата.

Виж, Гери-Никол е друго нещо.

„НапраО ги убивЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪм! Хората най-добре ме разбирЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪт! Най съм аз, най си ти, най сЪ всички. Дай на всички учАнички. Едно, двИЕ, три, с Килата свивЪЪЪЪЪЪЪЪм!”.

За пушенето в клипа и за всичко останало просто не ми се коментирЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪ. Добре, че Герито стана пълнолетнЪЪЪЪЪЪ, иначе за такова нещо можеха да отнемат родителските права за баща й, за когото се твърди, че финансирал всички нейни хитови проекти. Пази, Боже! Герито можеше да ни представя на Евровизия! За една бройка се размина тази година, но ще има и други Евровизии, не се знае какво ще стане. Има шанс, има шаааааааанс…

Иначе, уважаеми читателю, признавам си, че песента ми харесва. Кефи! Чак ми иде и аз да я запея, но ще се въздържа заради съседите. И тук обаче някой се обръща в гроба. Защо Гери-Никол е в трико с Боб Марли? Имате малко уважение!

„Мотел” на Азис не ми се вписва в кръвната група по никакъв начин. Само дето от чешмата не ми се излива този „славей от Костинброд”, но все не мога да разбера какво толкова намериха в него, та чак в забравих кое световно известно списание писаха, че влияел на музиката! С ръка на сърцето ти казвам, уважаеми читателю:

Не ми харесва как Азис пее „Мотел”!

Хайде сега, който няма грях, пръв да върли камък върху мен! Може да го водят много талантлив, обаче не ми харесва. Понеже, за разлика от него, съм учила и след 4-и клас, имах един преподавател в университета, който казваше: „Не ти е позволено да критикуваш никого, ако не си поне на неговото ниво. Но винаги можеш да кажеш дали ти харесва.” Аз не критикувам, но казвам, че не ми харесва. Носово ми звучи някак, не ми е добре.

Преслава – същата работа. Не знам какво й харесват и на нея вече толкова години, но имам чувството, че звуците минават не през устата, а през носа й. Мария – подобно. „Червеният картон” бил на Криско. Ако наистина струва 10 бона, както се говори, шапка ти свалям, Кристианчо! Евала, Талев! За такова нещо – 10 бона! Браво! Иначе не е зле. Анцугът на Мара ми харесва много повече от Филипплейна на Галена. Плисираната зелена пола – също. За нейното „магнифико” не ми се коментира.

Лошото е, че след Мария youtube пуска Емануела. Тук вече ще замълча по темата и ще спра звука.

Снимки: planeta.tv, youtube