Яна Титова. Снимка: Адриана Янкулова
От МИНА УЗАНИЧЕВА
Уважаеми читателю,
Това интервю с Яна Титова направих малко след излизането на екран на нейния първи пълнометражен филм „Доза щастие“. Очаквах лентата с огромно нетърпение, а когато най-после видях резултата от труда на всички талантливи и сърцати хора, взели участие в създаването ѝ, разбрах, че чакането си е струвало. Искрено се радвам на успехите, които филмът постигна. Те са поредното доказателство, че когато нещо се прави с любов и желание, то няма как да претърпи провал. Радвам се същото така, че интервюто намери място в юбилейния брой 100 на изключителното списание „BIOGRAPH“. Пожелавам на Яна, съпруга ѝ Алек и прекрасното им семейство много здраве и късмет! Надявам се хората като тях да стават все повече! Успех!
На теб, читателю, приятно четене! Сигурна съм, че има какво да си откраднеш като полезни идеи от мирогледа от тази изключителна дама!
„Има Холивуд, има Боливуд, има и Титоливуд!” – това е една от фразите, които актьорът Александър Алексиев използва във връзка с работата на своята половинка Яна Титова. Още преди да навърши 30 години, младата жена се утвърждава като една от най-търсените и награждавани актриси в България. Публиката я обожава в спектакли като „Три сестри” на Крикор Азарян и „Полет над кукувиче гнездо” на Александър Морфов. В киното изпълнява главни роли в емблематични продукции като „Стъпки в пясъка”, „Лов на дребни хищници” и „Кецове”. И точно когато е на върха, решава да обърне гръб на светлините на прожекторите, да мине от другата страна на камерата и да стане режисьор.
Яна гори в работата си толкова силно, че успява да увлече в страстта си и останалите хора около себе си. На първо място това е семейството ѝ, отдадено на идеята за осъществяване на нейните кино мечти. После идват приятелите, а се случва и напълно непознати хора да се запалят по това, което прави, щом се докоснат до него. Всички те формират нейния Титоливуд, в който работата е много повече от професия, а правенето на кино е кауза.
Усилията и любовта, с които работи Яна Титова, няма как да останат без резултат. След като създава няколко късометражни филма, нейната първа пълнометражна лента се превърна в тотален хит, привличайки в кино залите средно по 20 хиляди души всяка седмица. Това е „Доза щастие” – продукция, която за по-малко от месец влезе в Топ 5 на най-гледаните бг филми в последните 5 години. Той разказва историята на пристрастената към дрогата журналистка Весела Тотева, която след дълга борба успява да се освободи от хватката на наркотика, да намери своето призвание и да заживее щастливо с дъщеря си Валентина. Весела си отива от този свят преди премиерата, но оставя своите послания в книгата си „Падение и спасение”, по която е създаден филмът. В него място намират най-близките хора до Яна – самата Валя влиза в ролята на майка си, Алек Алексиев участва и като продуцент, и като актьор, а брат му Цветан играе човека, който повлича Весела към дрогата. Дъщеричката на Яна и Алек – Ая, пък изпълнява ролята на малката Валя.
Яна, очакваше ли успеха на „Доза щастие” – проект, за който не си получила никаква финансова подкрепа от Националния филмов център?
Надявахме се, но никога не сме работили с идеята, че трябва да направим супер успешен филм на всяка цена. Искахме да е честен – честно да разкажем историята на Весела. Много вярвах, че хората ще искат да я видят, затова вложихме усилия да популяризираме филма. Никой не знаеше докъде ще доведе всичко това. Хората извън проекта бяха скептични, не вярваха, че филм с такава тематика може да достигне по-широка публика. С Алек от една страна бяхме мотивирани от любовта към работата си, от друга страна беше мисията, зад която заставаме – превенция и борба със зависимостите. Историята е важна и засяга проблем, за който не се говори. Това е единственото, което ни движеше напред и продължава да ни движи. Все още имаме задължения по филма, които трябва да се покрият, Алек продължава да търси пари като продуцент.
„Доза щастие” струва 2 милиона. Как спите с такива задължения?
Не спим! Това е оценката на филма. Слава Богу, задълженията ни не са 2 милиона, по-малки са. Много хора ни помогнаха, като ни дадоха техника на ниски цени или влязоха в проекта като копродуценти. Но всичко това има цена. Изненадвам се, когато някой каже: „Направили сме филм без пари”. Не! Не е без пари! Той струва определена сума, а това, че си платил по-малко на някого, застанал зад каузата ти, е друго. Не можем да обезценяваме този труд!
Във филма участват доста ваши близки, включително самата ти…
Успя да ме видиш? Операторът Мартин Балкански ме светна със свещ! Казах му: „Марто, как може? Толкова ли не ме харесваш?” Със сигурност има хора, които не са забелязали, че аз съм съседката, която минава по стълбището и предлага цигари на главната героиня.
Яна с голямата си дъщеря Ая на снимачната площадка на „Доза щастие“
Не се ли изкуши от по-голяма роля?
Много е изкушаващо, но това не е филм, в който да се изявявам като актриса. Беше важно да се концентрирам в режисьорската работа. Толкова съм ангажирана зад камера, че не ми се мисли и за друго. В „Доза щастие” не планирах да играя даже тази малка роля. Трябваше да е моя приятелка, която обаче беше в болница точно когато снимахме сцената. Бях решила да няма съседка, просто главната героиня да си седи на стълбите. Но тогава Алек изрази позицията си на продуцент – това е единственият случай, в който ми се разсърди. Каза: „Напускам снимките! Като продуцент имам право да кажа, че искам ти да изиграеш тази роля, защото внася различно настроение!”. Така че се съобразих с него. Не смятам занапред да играя в собствените си филми.
Кадър от филма „Радиограмофон“
Къде остава суетата? Едва ли някой става актьор, ако не е поне малко суетен.
Суетата има различни измерения. Когато бях прохождаща актриса, имах много голям проблем с това, че се самонаблюдавах. В един момент то просто изчезна – мисля, че стана благодарение на спектакъла „Три сестри” и режисьора му проф. Крикор Азарян. Той ни водеше така, че просто забравих да се самонаблюдавам и бях вътре в нещата, които се случват на сцената. Тогава си дадох ясна сметка за тази своя склонност и я изкорених. Никога повече не се върнах към нея. Мисля, че самонаблюдението пречи на актьорите, особено ако са жени. Забелязвам, че напоследък актрисите много внимават дали са достатъчно красиви. Но ролите не винаги предполагат красота. Аз даже предпочитам образи, които са встрани от нея. В един от последните филми, които правих – „Радиограмофон”, суетата е сведена до абсолютен минимум. Нямах дори грим. Режисьорката Рузие Хасанова искаше всичко да е натурално, по цял ден бяхме на полето и това страшно много помага да влезеш в обстоятелствата около историята, която снимаш. Всеки има различни подбуди да стане актьор. Аз винаги съм търсила изява през сцената – първо свирех на пиано, след това дойде оперното пеене, но нито едното, нито другото ме удовлетворяваше напълно. Актьорското майсторството ме удовлетворяваше на 90%, а режисурата удовлетворява изцяло моето желание за изява – през мен да мине история, която да разкажа на хората.
Къде остава майчинството в тази потребност от изява?
Има жени, които изпитват огромно удоволствие да са вкъщи и да се грижат за децата си – това ги прави щастливи. И е прекрасно! Но аз имам потребност да работя и се върнах на работа на третия месец след като родих второто си дете. Работата за мен е движеща сила и до голяма степен определя начина, по който се чувствам. А дъщеря ми Ая казва: „Ако мама е добре, всички сме добре!”.
Разкажи за периода с оперното пеене, моля!
Завършила съм Музикалното училище в Пловдив и през последните 4 години там учех оперно пеене. Много се колебаех между него и актьорството, тъй като целият ми живот беше минал под знака на музиката и родителите ми като че ли повече натискаха в тази посока. Бях готова да кандидатствам оперно пеене в Италия, казваха, че имам данни – силен, хубав глас. Но не го усещах като нещо, което искам да правя цял живот. Последната година получих възли на гласните струни и това предопредели избора ми на професия. Бях щастлива, въпреки че трябваше да се лекувам и една година да не пея. Накрая се явих на изпита в училището и мисля, че по-скоро изиграх партиите, отколкото да ги изпея. Нямаше как! Писаха ми шестица… А нещата със свиренето на пиано вървяха много трудно, за да не кажа, че изобщо не вървяха. Едва покривах материала! Нямах талант на пианист. Започнах да свиря на 4 години, но след време осъзнах, че връзката между мозъка и пръстите ми не е това, което трябва да бъде.
Сега свириш ли?
Много ми се иска! Имам пиано, но нямам никакво време. Стигнах до странен момент, в който седя пред нотите, които ми се сливат, и започва да ми се вие свят – не знам къде се намирам, всичко като че ли се размества. Говорих с музиканти, които също са спрели да практикуват и, когато се връщат към нотите, имат подобен проблем. Просто губиш тренинг и мозъкът ти се обърква, докато се опитва да организира всичко. Докато бях бременна с втората си дъщеря – Хана, свирех от време на време и колкото повече го правех, толкова повече нещата се наместваха. Надявам се да дойде момент, в който ще седна и ще си посвиря, както ми се иска! Пианото е вкъщи, чака ме. Сега Ая ходи в музикално училище и, когато има нужда, репетираме заедно. Не мога да кажа, че е жесток виртуоз, но за мен е важно да има музикална култура. Децата, докоснати от музиката, са по-чувствителни към света. Миналата година бяхме в Барселона, разхождахме се в един парк и тя каза: „О! Чуй! Арфа!”. Е, беше китара, но за мен е важно, че тя вече има усет към тези неща.
Музикант ли ще става?
Само ако иска. Но смятам, че ще тръгне в друга посока. Наскоро беше на екскурзия с баба си и я питали каква иска да стане. Тя казала: „Режисьор!” – „Защо? Не искаш ли да станеш актриса?” – „Как? Аз вече съм актриса!”.
Така е, има важна роля в „Доза щастие”. Във филма има сцена, в която плаче. Как я разплака?
Тя знаеше, че трябва да се разплаче, а тези неща вкъщи ги прави много бързо – умее си ги. Във филма се разплаква в кола. Бях седнала на предната седалка и казах: „Представи си, че съм много болна. Тъжно ли ще ти е, ако майка ти е болна?”. Просто я манипулирах, но в един момент на самата мен ми потекоха сълзи и тогава тя също се разплака. Целият екип се разрева! Казах: „Стоп!”. Излязох от колата, за да я прегърна, като си мислех: „Ужас! Сигурно съм ѝ нанесла сериозни травми! Какво ще правя сега с това дете?”. А тя слезе, усмихна се и каза: „Нали съм много добра актриса? Сега може ли да хапна нещо сладко?”
Яна Титова и Алек Алексиев в очакване на второто си дете. Снимка: Адриана Янкулова
Работиш с много близки хора – твоят Титоливуд. Само по финансови причини ли го правиш?
За мен е важно да съм обградена от хора, с които са забавляваме. Много държа на настроението и храната на терен. Когато имаш един час почивка с хубава храна, ти е още по-приятно да работиш. Това ми стана традиция още от първия филм, в който заработи „Титоливуд” – майка ми приготвяше сладки, Петя – жената на чичо ми, също готвеше. Тя беше и асистент, и какво ли не. Замесена е и в „Доза щастие”. С чичо ми живеят в Англия, но си беше взела цял месец отпуска, за да бъде с мен. Казах ѝ: „Филм без теб не правя!”. Има и хора, с които станахме близки по време на работата – например Лидия Инджова, която играе сестрата на главната героиня. Много исках да работя и с Ивайло Христов, но се разминахме в графиците. Нищо! Следващият път!
Как в екипа приехте внезапната смърт на Весела Тотева?
Лично аз още не съм я приела. Изведнъж вече не ми се работеше по този филм, не исках да го гледам, а той беше почти готов. После си казах, че това е начинът, по който продължаваме каузата на Весела, нямаме право да се разпадаме, продължаваме заради нея. Врати, които бяха затворени за нея, се отвориха за филма. Мотивиращо е, когато виждаш това.
С дъщеря ѝ сте били съквартирантки. Разкажи за периода, в който ти и Алек сте делили в Лондон апартамент с Валентина и съпруга ѝ, който също се казва Александър.
Беше толкова айляшко, както казваме на пловдивски жаргон! Алек и Сашо се познават от деца и запознаха нас двете с Валя. Беше авантюристично да живеем заедно, защото тя е девет години по-малка от мен. Не бях сигурна как ще се сработим. Но беше страхотно! Тя е много позитивен човек, внася лекота в битието и, когато си спомням тези години, ми липсват. Но пък с Валя и Сашо успяваме да си правим общи почивки понякога. С тях винаги имам усещането за лекота, останало от времето, в което живеехме заедно. Няма да забравя една баница, която Алек и Сашо направиха! Феноменална! Толкова много искаха да им приготвим баница, но ние все отказвахме. Накрая те двамата отвориха седем рецепти и направиха баница за нас. Не знам какво имаше в нея, но мисля, че бяха сложили всичко, което са намерили в хладилника. Било е 2012-2013 г. Тогава живеехме заедно.
На снимачната площадка на „Откраднат живот“
Работила си като режисьор в сериала „Откраднат живот” буквално до последния момент преди да родиш втората си дъщеря – Хана.
Бях там 10 дни преди да родя и се върнах на третия месец след раждането. Много харесвам работата в „Откраднат живот”, динамиката, бързото взимане на решения. Харесват ми и актьорите…
Добре е да харесваш поне единия от тях, защото имаш две деца от него.
Нямам избор!
Как вървят нещата в сериала, откакто Алек се върна в него като д-р Василев?
Докато сме на снимки, успяваме да си кажем по две-три думи. Вкъщи почти не се виждаме. Битовизмите сме ги свели до минимум. Нямаме нищо за ядене, децата едвам оцеляват (смее се – б.а.). Наскоро бяхме много заети, Ая си играеше, стана 10 часа вечерта и тя каза: „Няма ли да ме нахраните?”. Добре, че има денонощно заведение до нас, за да спасяваме положението! Но в храненето си имаме и принципи. Например зърнените закуски вечер са забранени и това не се коментира. Другият закон е чаят с лимон сутрин, който понякога се пие 40 минути. В такива моменти излизам извън нерви, но не се отказвам. Държим децата ни да се хранят здравословно.
Как се справихте с ревността на по-голямата, когато се появи бебето?
Ая много се зарадва, когато ѝ казахме, че очакваме бебе. Оказа се, че винаги на Коледа и на рождени дни си е пожелавала да има сестричка. Казах си: „Какво ще правим, ако е момче?”. Но се роди момиче. Гледам от време на време да правим нещо само двете с Ая. Наскоро например купих билети за театър, но след това се сетих, че същия ден тя е на музикално училище. От две години не съм почивала, а за Алек да не говорим! Имам и друг проект освен „Доза щастие”, който също изисква страшно много работа.
Разкажи за него.
Сценарият е написан преди „Доза щастие”, но го оставих настрана за известно време и сега подновявам работата си по него. Селектиран е за Sctip Teast – програма за сценаристи от Централна и Източна Европа. Одобряват 10 проекта, върху които започва работа със световни имена в киното. Вече минах такъв курс в Полша. Бяхме в един замък, където работихме много концентрирано и интензивно. След това идва реда на Берлинале, а финалното събитие е в Кан. Това е форум и за намиране на международни копродуценти.
Значи скоро можем да очакваме международен проект от теб?
Да, надявам се. Темата, върху която работя, е много важна. Засяга нарушената връзка между майка и дъщеря. Филмът ще разказва за момиче, което не може да надвие средата си, остава неин затворник и всеки има вина за това – образователната система, семейството и обществото като цяло. Не е лека тема.
Защо се впускаш все в тежки теми. Защо не комедии, които лесно се продават?
И като актриса участвам в проекти с тежка тематика, а много искам комедийни роли. Дадоха ми една и филмът така и не видя бял свят! (смее се – б.а.) Имам идеи за следващи проекти, които са в тотално различни жанрове в сравнение с „Доза щастие” и филма, по който работя в момента. Много искам да направя романтична драма, но фокусът да е повече върху романтиката, отколкото върху драмата. Снимам и кратки форми – последното, което направих, беше трейлър за книга, в който всичко е романтично и красиво! Това го има в мен и ще го направя, стига да намеря финансиране. Не ме вълнуват повърхностните истории. Обичам да задълбавам в чувствителността на хората и персонажите.
Ая гледала ли е „Доза щастие”?
Гледа го на премиерата и каза: „Май лекарството, което Весела взимаше, я разболя”. След това говорихме, че не трябва да взима всичко, което ѝ предлагат. След време ще гледаме филма отново и ще водим още разговори. Мисля, че колкото повече говорим, толкова е по-малък шансът да тръгне по този път. В Деня на християнското семейство Ованес Торосян и жена му бяха споделили в интернет, че с децата си са направили игра – всеки да каже какво харесва в другите и за какво е благодарен на Бог. Когато го прочетох, реших да направим същата игра с Ая. Тя изброи всичко, което обича в нас с Алек, и накрая каза: „Мамо, благодаря ти, че направи „Доза щастие!”. Разплаках се и повече не можах да се събера. След тези думи си казах, че си е заслужавало всичките пъти, в които не съм била вкъщи!
Казваш, че не си почивала две години, а аз съм виждала доста твои снимки на морето.
Ще ти кажа какво стои зад тези снимки. Ставаме в 6 часа, Алек опъва компютъра пред караваната, нарежда харддискове и се започва звънене по цял ден. Това е в моментите, в които въобще е в караваната. Миналото лято бях с тях само за три дни, защото монтирахме филма, а Алек пътуваше постоянно. За първи път нашите приятели от къмпинга забелязаха колко е напрегнат. Обикновено е душата на компанията, а сега беше толкова ангажиран, че цялата лекота се беше изпарила от него.
Как те промени той? От колко време сте заедно?
Вече 9 години. Алек беше катализатор на нещо, което много дълго опитвах да променя в себе си – да взимам решения, без да мисля за другите. Винаги съм била деликатна и съм се притеснявала как ще реагират хората, ако направя нещо. Алек ме направи много смела. Може би защото на 16 години напуска България и отива в Америка, той беше толкова зареден с позитивизъм, че вдъхна увереност и на мен. Сега взимам решения лесно и това е изцяло благодарение на него.
Не те ли притесняваше в началото разликата във възрастта? Той е по-малък от теб.
Много по-малък – 6 години. Но аз не знаех. Разбрах го, когато вече беше късно (смее се – б.а.). Изглеждаше толкова зрял! Никога не съм подлагала на съмнение връзката ни. Бяхме прекарали 2 седмици заедно физически и 3 месеца поддържахме връзка по скайп, след което решихме, че от двата края на света се местим да живеем в Лондон. Не се познавахме! Това е интуиция. Винаги съм разчитала на интуицията си, а в момента, в който видях Алек, знаех, че това не е обикновена среща. Няма как човек да не го хареса дори и с черното му чувство за хумор. Наскоро той ми каза: „Дразня ли те с моите смешки?” – „Дразниш ме!” – „Да спра ли?” – „Не! Никога!”.
Mina Uzanicheva's Blog 