ФИЛИП АВРАМОВ: АЗ ВОЮВАМ, НОНСТОП ВОЮВАМ! юли 13, 2018

Уважаеми читателю,

Това интервю за сп. „Биограф“ направих малко преди старта на сериала „Скъпи наследници“ по бТВ. Готвих се с дни, изгледах почти всички филми с Филип Аврамов, които успях да намеря, гледах дори един, в който той не участваше, защото някъде четох, че там била първата му роля. Водих си записки, обмислях въпроси, четох и други негови интервюта. Беше зима, сняг, а срещата с Филип Аврамов беше пред магазин „Била“ в не-помня-кой-квартал. Самото интервю направихме в близко заведение, където аз пих чай, а той си поръча бира, шкембе чорба и питка, защото по обяд още не беше закусвал. Разговорът беше изключително интересен и смислен, много далеч от суетата, характерна за актьорската професия. За разлика от много други, той не искаше да чете текста, преди да го дам за публикуване.

Казват, че най-големите звезди са най-скромните и земни хора. Доказателство за това е Филип Аврамов. Едва ли има човек в България, който не го разпознава, а самото споменаване на името му е гаранция за успех на продукцията, в която участва – независимо дали е театрална, в киното или по телевизията. И все пак той е човек, здраво стъпил на земята, заринат със задължения, натоварен с много работа и търсещ още повече. Не си придава излишна важност, не иска да създава истерия около себе си, сам строи къщата, в който иска да живее, без да се страхува да изцапа ръцете си и да се претовари с физически труд. В живота си има твърди правила – да е далеч от суетата, да търси истината и да не се отказва от целта си.

Филип, разбрах, че строиш къща.
Да, и то лично аз я строя. Голяма сага! Като ти докарат 10 кубика дървен материал за покрива и няма кой да ти го направи, започваш да работиш сам, с приятели, с хора, на които също им е любопитно да го правят. 10 кубика не е малко. Това са греди, част от които доста дебели, но аз още от малък съм работил в строителството, така че не е нещо ново за мен. Бил съм общ работник. Бетонът, дето се вика, ми е в кръвта, макар че много пъти съм бил и еколог. Тази работа много ме успокоява. Не съм го казвал досега, но се занимавам и с такива неща. Тежък труд е, но не се ли заемеш сам, някой майстор може да направи „подобрение“ и не се знае какво ще излезе. За мен, когато нещо е измислено, просто трябва да се случи. Дори в спектакъла, имаш ли ясна концепция, просто трябва да я проведеш. Всички замърсители водят до резултат, различен от търсения, а мен такъв резултат не ме интересува. В спектакъла всичко трябва да е точно, като по проект. Да ваеш образ като методология не е по-различно от строителството. Аз в момента вая къща – пак е образ, но резултатът е видим.
Аврамов дом!
Това е мястото, където съм израснал – новата къща е на мястото на родната ми. Иначе всичко е илюзорно, въпросът е какво оставяш след себе си, къде и как искаш да живееш. Аз искам да живея по определен начин и преследвам тази цел. Не съм от амбициозните хора, които с цената на всичко отиват и правят нещо, което да се запомни. За мен е важно да има Аврамов дом. Това е моят дом, както и на брат ми, на баща ми, на двете ми деца. Всеки, който се чувства Аврамов, е добре дошъл. Хора, които имат лоши помисли, нямат работа там
Като чуя името Филип Аврамов, до ден-днешен първото нещо в съзнанието ми е филмът „Писмо до Америка“. Помниш ли го?
Как да не го помня? Има неща, които не се забравят. Това е първото много голямо нещо, в което съм участвал. То беше предшествано от много любопитни малки детайли – разни други участия, защото не съм от вчера на тази сцена. Но „Писмо до Америка“ е много личен филм за мен. Самата идея, начинът на снимане, хората, с които бях… С този филм до голяма степен съзрях емоционално. Беше 2000 г. – много мъртво време за българското кино. 90-те години бяха ад, много беше трудно! Сцени пред 10 души публика! Убийствено! И продължи години наред! Аз все си мисля, че не е било инат, че сме останали в тази професия. Моят учител в НАТФИЗ, проф. Енчо Халачев, лека му пръст, казваше: „това не е проститутка, при която да отидеш и да си платиш, това е любов за цял живот“. Нямам усещане за много разкошен живот през 90-те и въпреки това не се отказваш. Защо? Явно говорим за любов. Виждаш някакви хора, които като че ли са обречени на провал, но въпреки всичко продължават и след години това носи друго усещане – не за пропиляно време, а напротив, за нещо, което е трябвало да изживееш. Слава Богу, аз бях там по това време. Голям филм! Тогава бях и малко по-млад – преди 17 години. Много беше интересно, особено с хора като режисьора Иглика Трифонова, които носят облика на българското кино. После работих и с нейни съученици в сериозни проекти като„Раци“ на Иван Черкелов, „Шивачки“ на Людмил Тодоров…
„Много е трудно да бъдеш ти, когато те наблюдават“ – това е реплика на героиня в „Писмо до Америка”. Ти често казваш, че не играеш, че винаги си себе си в своите роли, макар че много хора те наблюдават.
Ако се движиш по ръба на сценария, не ти се налага да играеш излишни неща – украси, подчертавания на нещо от текста. На мен са ми непонятни разсъждения от рода на „какво иска да каже героят“. То е написано какво иска да каже. Текст има, нали? Имаш основа, на която да стъпиш. То е като с къщите – покривът и основата са скъпите елементи. Като затвориш отдолу и отгоре, какво повече да играеш? В живота аз нямам компромис. Да съм около някаква точка? Не! Аз съм вътре в тази точка и не ми се налага да играя, защото знам откъде тръгвам и къде ще стигна. Всякаква импровизация, замърсители, излишни реплики и жестове за мен са убийство на материала, на себе си, на образа, който градя.
Роден си и си израсъл в София, а образите ти все са свързани с природата, със земята, с обикновените хора. Откъде идва тази връзка?
От начина ми на живот. От това, в което вярвам. Смятам, че човек трябва да се пази от щуротии. Понякога прекалявам с това, но обичам сурово английско отношение – ножът да е до кокала. Няма излишни неща, има проблем, който трябва да се реши възможно най-скоро и толкоз! В живота си съм суров спрямо детайлите. Вися на 6 метра и завинтвам греда. Ако не направиш този детайл, не можеш да пуснеш всички останали ребра на покрива. Структурно погледнато, животът и изкуството си приличат едно към едно, само дето в живота няма място за пропуски. За мен ключът е в суровото отношение към всичко.
Към другите има ли го това отношение?
Другите просто виждат един продукт в мое лице, произведен от телевизията, и ме чувстват доста близък при положение, че аз нямам много общо с тях. Това, че по някакъв начин върви някакъв сериал така леко или със завойчета, е плод на много други неща, с които съм се сблъсквал. Опитът също играе роля – как да се пласираш пред камерата, какво да направиш – въпроси, които при мен вече са автоматика. Благодарение на това, че съм снимал много, много, много, знам какво иска да направи човекът зад камерата и какво искам да направя аз. Ако мога да си спестя работата по това, което той иска, веднага ще си я спестя. Много съм работил благотворително. Снимах една студентска работа и режисьорът каза: „Това е цял ден работа“. Викам: „Как цял ден? Имаш страница и половина диалог, работата е за два часа. Ако за два часа не го направиш, няма да го направиш и за един ден“.
Като стана въпрос за телевизия, какво е телевизията за теб – необходимото зло?
В моя живот тя никога не е била необходимо зло. Просто направих много филми един след друг и това беше алтернатива, с която да инвестирам в моженето си. Говоря за сериала „Домашен арест”. Моите предварителни разговори там бяха, че мога да направя това, което искат от мен, че съм готов да се впусна в тази посока. Ако не си готов, колкото и да те рекламират, каквото и да правят, както и да те бутат, няма да стане. Другото важно е да знаеш, че си част от целия екип. Ти си звено, особено в този конкретен екип. Това са Татяна Лолова, Мая Бежанска, Иван Панев, едно момиче, което по време на снимките беше в ученическите си години, а сега следва режисура. Това променя и живот, и съдби. Но трябва да си готов.
Според мен си много силен в драматичните роли, а телевизията като че ти налага образа на комедиен актьор. Това дразни ли те?
Дразни ме понякога, макар че за мен няма чист жанр. И в най-голямата драма има нещо, на което можеш да се усмихнеш. Животът е пълен с изненади. Да, аз мога да бъда драматичен. Чел съм и такива сценарии, но те изискват друга подготовка. Аз много обичам да се впускам в моментни приключения, но само когато знам какво мога и какво искам да постигна. Ако не, просто не се занимавам. Това е като при любовта – или обичаш, или не обичаш, няма среден вариант, средният вариант не се обсъжда – той е безразличие. Драматични филми или не се правят, или се правят ужасно драматични, направи сразяващи като например „21 грама“. За мен е по-приятно филмът не да е по злободневна, лека тема, но да носи добро чувство. Такъв е например „Кецове“, който снимахме на морето.
И там обаче си в доста драматична роля.
Там са истински истории. В тази драматична роля имаше един дубъл: момичето от компанията говори, дава „интервю”, а ние с Иван Бърнев на заден план правим страшни неща с два кола и с радостта си към морето. Снимахме го точно в един дубъл и свършихме. Това е да не ти се налага да играеш. Ако не си живял по тези места и си бил все на хотел, как ще го направиш? Ако не можеш да запалиш един огън? Ще стане като с едни младежи, които бяха взели дебел кютюк и се мъчеха да го запалят с шума. Извинявай много, обаче ти като не знаеш как се прави, аз какво да ти обяснявам? Животът е безкомпромисен! Като не знаеш, чао! Положения от рода на „може би ще го направя“ не вървят. Ако не си сигурен, отивай си и се върни, когато узрееш.
С Татяна Лолова играеш не само в „Домашен арест“, а и в „Бартер“. Там имаш една много впечатляваща реплика: „Аз с Оня горе съм се разбрал – аз – на другите, Той – на мене“. Вярваш ли, че има бартер с Бог?
Тази реплика наистина прави впечатление, но за мен е по-скоро шега. Не трябва да се дава с корист, това не е сделка, която можеш да осъществиш. Как да се разбереш с Всевишния? Единственото, което можеш да направиш, а да помогнеш на някого, ако решиш. Ако решиш! Моят герой се е разбрал със себе си, няма користна цел, дава на другите. Аз познавам рибарите, за които се разказва в този филм, знам човека, когото играя, познавам сина му – момче с увреждане. Това е друг живот. Този рибар се грижи за сина си, който е човек без усещане за старост, запазил детското в себе си, но облечен в костюм на възрастен – тялото му е костюм на възрастен. След това да му се ражда и здраво дете, но… Понякога съм се втрещявал на разкази, които няма как да побереш в главата си, ако не ги преживееш. Нашата професия е свързана с изследването на тези неща, а за да ги изследваш, трябва да ги прекараш през мъката на този човек! Мъката! Едно време, лека му пръст, един много сериозен човек във ВИТИЗ цитираше един арменски израз: „Да ти взема мъката“. Толкова да си съпричастен, че искаш да му вземеш мъката поне за частица от времето! Надали на човек му се играе, за да вземе мъката на другия. Тази мъка не се издържа.
Наскоро тръгна сериалът на бТВ „Скъпи наследници”, пак с твое участие.
Тук реших да избягам от образа си в „Домашен арест“. Пуснах голяма брада, защото все пак става дума за селянин и то такъв, който има доста странни занимания. Другите неща, които правех, докато снимахме сериала, така се наредиха, че можех да си позволя този вид. Моя герой не можеш да го разбереш какъв е. Ако даваш знак на публиката „аз съм идиот“, как го правиш? Не с идиотщина. И не говоря за конкретна случка като „отидох и вдигнах масата и просто всичко приключи“, а за крайно нелогични решения в образа, който градя в „Скъпи наследници“. Аз съм привнесен образ в сценария, който е работел и преди това. С такъв привнесен образ има опасност зверски да се провалиш. Когато разговаряхме със сценаристите, исках моят герой да е такъв – моят човек, който е правил много неща, си измисля два пъти повече. Не знам докъде съм стигнал с него, но беше едногодишен тежък труд. Горе в планината, над „Бояна”, през зимата. Миналата зима беше тотална! Екипи от хора, които работят зверски в страшни условия – минус 15-20 градуса, ставаш на лед. Тези неудобни моменти са част от работата, но си е зверско. Хората не си дават сметка, но това е много тежък труд.
Даже не знам как се стига дотам в снеговете, които валяха миналата зима.
Затова си купих джип – за да мога да пътувам в такива условия навсякъде. Започнахме през 2016-а и снимахме над година плътно. Всеки месец имахме минимум по 10 снимачни дни, което е много работа. Наред с представленията и всички други ангажименти, които имам, това са зверски усилия. В този сериал имах възможността да се договарям сам със себе си. Не исках да съм сред основните замесени лица, аз поставих това условие. При мен, за да се хвана на някаква работа, е много сложно. Ти няма да дойдеш и да ми кажеш какво да правя. Имам условия, които трябва да се спазват. Ако не ги спазват, става много лошо и неприятно и за двете страни. Защото аз воювам! Често ми се налага да воювам и съм безкомпромисен. При мен не е само мирно и тихо съжителство за общото благо. Воювам за по-добра организация на работа, воювам за своето, което да прокарам в конкретния ден. И то не е от суета, не е, за да получа повече известност, аз не искам повече известност, няма повече накъде в България. Ние имаме ограничен пазар, в който каквото и да правиш, стигаш едно ниво и после вече няма накъде да растеш. Никога не ми е било цел да правя нещо за повече известност. Нямам такива щения и никога няма да имам – до края на живота си. Така че нямам съмнения по отношение на това, което правя. И пак казвам, готов съм във всеки момент да воювам за това, което би трябвало да ми се случи, а не за това, което ми предлагат. При мен често има несъответствия в характерите. Много съм чепат, а напоследък – още повече! Но това е, защото няма как иначе. Не мога да позволя вмешателство в най-съкровените неща. Ако се съобразявах с всичко, което ми казваха, може би нямаше да стане това, което се получава.
Предполагам, че тази смелост да воюваш е дошла с годините, самочувствието, натрупания авторитет.
Да. Има хора, които просто не изпълняват своите задължения. Имало е случаи, в които съм казвал: „Ако аз работех така, както вие работите…“ Не говоря за сериала, а за евтини оферти, за лошо измислени неща, за несъвършенства, които трябва да се изглаждат в някаква работа, ако въобще се заема с нея. Аз воювам, нонстоп воювам! Нямам никакви задръжки. Просто на момента избухвам, казвам: „Край, дотук беше, свършено е с вас!“. И толкова. Това се случва в лошите проекти. Но аз воювам и в добрите – в добрия смисъл на думата. Воювам за по-добро. Не оставям друг да води нещата, аз искам да държа юздите, не искам да се разправям с хора, които не знаят нито как да работят, нито какво точно работят. Случвало ми се е да ги изобличавам в страшни неща. Казвал съм: „Ти не ставаш за тази работа, не се занимавай с нея“ – ей така, приятелски понякога.
Не може ли просто да си тръгнеш, ако нещо не те устройва?
Ако си в кладенеца, не можеш да кажеш „Оправяйте се“. Или трябва да се качиш горе и да излезеш на бял свят, или да умираш долу като куче. Не искам да съм в тази позиция, не ме интересува това, нямам закъде да правя компромиси, няма пред кого да се оправдавам, няма и кой да ме съди. Няма такива положения! Безкомпромисен съм, усетя ли, че има нещо гнило. То е като да ядеш развалено месо. Веднъж съм го правил. Развалена риба ядох, защото не исках да… абе, не знам какво не исках! Не исках да съсипваме една риба. И после се случиха ужасни неща. Ето, пак конкретен случай – сам решаваш как да постъпиш със себе си. Някой път съм стигал до страшни скандали. Събирам ги и почвам! По този начин и сам себе си изчистваш, и те приключват с тази безплодна борба сами себе си да убеждават колко са добри. Не сте добри!
Да разбирам ли, че в „Скъпи наследници“ не само си изиграл своята роля, но и си участвам в създаването на сценария и на всичко останало около своя персонаж?
Разбирай, че във всеки сценарий, където съм сметнал за необходимо да се направи промяна, винаги съм я правел. Винаги! Това го имаше и в „Домашен арест“. Даже се стигна дотам да ми кажат да не променям сценария. Аз казах, че няма да стане. Затова ти казвам, че в повечето случаи всичко е голяма война – воюваш за себе си и за идеята, която защитаваш. Според мен, когато нещо може да стане по-добре, то трябва да стане по-добре. Толкоз!
Във „Възвишение“ си Димитър Общи. Твои думи са, че в този филм всичко е било направено толкова добре, че ако го бяхте „издънили“, щяхте да сте идиоти.
Ето, пак стигам до структурата на нещо, което вече е направено. Ако започнеш да се правиш на интересен и да добавяш… Не, не може! Това е! Аз нямам проблем, когато знам, че е хубаво, да го направя, както са ми го написали. Защото има текст, има автор, който е жив, слава Богу. Като имаш златна мина в задния двор, ще копаеш. Единственото, което там трябваше да се случи, е да направя тези хора около себе си не банда, а завера.
Това е един от филмите, след които целият ти мироглед се е променил. Как точно те промени той?
Станах по-безкомпромисен. Няма време за глупости, не искам да се занимавам с нищо излишно. За мен този филм до голяма степен потвърждава всички мои щения по отношение на това как да живея. Той просто е поредната поанта в моя символ верую – че трябва да не оставяш свободно място за излишни неща и допълнителни щеки. Пускаш се в нещо много хубаво, нещо, което в момента даже бих казал, че е болна тема за самото българско общество и винаги ще бъде такова, докато хората нямат национално самосъзнание откъде идват и какви точно са. Работата ми в този филм още повече затвърждава единственото, с което искам да се занимавам – с истината. Нищо друго не ме интересува в тази професия.
А извън професията какво те интересува?
Аз не деля професията от себе си. Това не са две различни неща – аз съм, през цялото време съм аз. Както казвам на много хора, които се опитват да избягат, където и да избягаш, ти ще избягаш, а не някой друг. Ако трябва да седиш в калта и да посрещаш кон, който търчи с 50 км в час срещу теб, ти трябва да го направиш, не някой друг. Малко самурайски е този подход, но няма как иначе. Вече нямам време да се занимавам с глупости. Най-големите глупости са най-добре платени, но аз искам да правя стойностни неща, които не се случват всеки ден. Да направиш филм като „Възвишение” си е предизвикателство.
Разкажи за срещата в Робърт де Ниро. Търсил си го в Ню Йорк, но си го намерил в Нови хан.
Снимаха един кадър в този прословут филм („Killing Season”, разпространяван в България под заглавието „Опасен гост” – б.а.) – джипка, която уж пада по нанадолнище, а те шибаха с едни листа, откършени клони в някаква приглушена светлина. Често се улавям, че когато някой ме види, все едно е видял кой знае кого. Спират коли, искат да си говорят с мен, а аз нямам желание. Обаче Робърт де Ниро, понеже беше на снимачна площадка… Той е жива легенда, няма аналог! Усещането беше… да, знам, че му досаждам, знам с цялото си сърце, че му досаждам, обаче просто трябваше да се видя с този човек! Нямаше как! Отидох специално за да го видя, знаех, че е там, и се срещнах с него.
Само пред Де Ниро ли си се усещал като фен?
Не само тогава. Пред Георги Русев съм се усещал като фен, лека му пръст! Това за мен е много показателен пример за актьорска игра. Ако трябва да изиграеш нещо весело, ти ще го изиграеш като нещо весело, но при Георги Русев е обратното. „Хайде, бе! Кокошките спряха да снасят!” – виждаш как един човек, който си казва репликата съвсем обикновено, печели с тази страшна непосредственост. „Аз и на война съм бил, ама думкат, думкат, пък спрат! Ти нямаш спиране, бе човек!”. Това е Георги Русев! Човек, който прекарва всичко през себе си! Какво играеше Георги Русев? Нищо не играеше! За него всичко беше реално, живот! Аз, ако сега тръгна да играя пред теб, ще ме сметнеш за неискрен. И на сцената е така – ако търсиш истината, търсиш истината, ако не, си играеш.
Ако срещнеш детето Филип Аврамов, ще те хареса ли?
Сигурно. Аз и децата си уча на това – ако ти не се харесваш, няма кой да те хареса. А за да се харесаш, първото много важно условие е да се лишиш от амбицията, да не си суетен. Второто е да си свършиш работата в точния момент, на точното място. Оттам нататък какъв ще е резултатът, това възрастният Аврамов го приема на игра. То така или иначе ще има резултат, дали ще е добър, или лош, не ме интересува, ако съм го направил така, както съм искал.
Няма ли все пак момент в живота ти, от който се срамуваш?
Срамувал съм се, но не заради себе си, а че не съм успял да намеря път към роля, с която не съм се справил. Но тези неуспехи дават по-внимателно и по-задълбочено вглеждане. Без неуспех няма как да продължиш нагоре. И пак казвам – никога не ме е ръководела амбицията да бъда успешен на всяка цена, да бъда известен. Това с известността са големи глупости, правят го хора, които искат за един ден да се прочуят и точно след два часа никой вече не ги помни.
Но все пак си актьор и е ясно, че успешният актьор става популярен. Не може да не си имал тази мисъл в главата си.
В главата си имам единствено и само барометър за истинност. Не ме интересува тщестлавието. Аз харесвам това, което сега правя, не го правя с цел да се афиширам – това го правят други хора, знаем кои са, появяват се по телевизията, търсейки евтина публичност, намират я за един-два дни и после всичко изчезва. Важно е с какво искаш да останеш. Аз оставам с филмите си, с всичко, което правя досега. Нямам усещане за натрупана работа, даже не знам в колко филма съм участвал. Занимавам се и с доста други неща, които трябва да се вършат и в ежедневието, и в домакинството. Според мен хората, които вече не са между нас и аз ги гледам като фен, не са тръгвали с чувството на всяка цена да победят. Това не е въпрос на живот и смърт. Ако не направиш един филм добре, няма да умреш в крайна сметка!
Два въпроса от интервюто на твоя герой в „Кецове” искам да задам на теб самия: От какво те е страх и за какво мечтаеш?
Не обичам думата „страх”. Според мен, човек трябва да бъде смел, даже има по-добра дума – харабия. Ако от харабия се превърнеш в зла душица, ще започнеш да изпитваш страх. Като малък се страхувах от тъмното, от чудовища. Гледам сега и дъщеря ми, по-голямата. На пет и половина е, тя също се страхува. Но аз от какво да се страхувам? Той, животът е на етап, в който страхът не е полезен съветник. От нищо не искам да се страхувам, дори да се страхуваш, нищо не можеш да направиш, на всеки му е писано нещо, което ще се случи така или иначе. За мен страхът е излишно хабене на ресурс, защото докато се страхуваш, не можеш да обичаш, не можеш да живееш пълноценно и най-важното, чувстваш се адски гадно. От какво се страхувам в моя живот? Не трябва да се страхувам от нищо.
За какво мечтаеш?
За каквото мечтаех, се сбъдна – детенце, даже още едно имам вече. Нямам за какво да мечтая освен за… цитирам думите на едно момченце, които беше написал един руски автор: „Мечтая за спокойни старини”. Това да ти го каже детенце на четири години, просто е трогателна работа.
Спомена няколко пъти децата си. Много клюки се появиха след раждането на второто, защото са от различни майки. Как приемаш тези клюки?
Явно някой иска да ми оправи покрива. Давам си сметка, че пишейки за 50 лева някаква глупост, явно много искаш да стъпиш накриво и някой ще стъпи накриво и най-накрая ще си го получи. Защото тези неща вече са достойни за токат, както казват в Сливен. Позволяват си да вкарват думи в устата на хора, които не са ги произнасяли! Някой много основно ще изгори и по този начин ще подпомогне моята инициатива „Аврамов дом”. Това, което се случва, е абсолютна педерастия – на гърба на други хора да изкарваш пари. И то да бяха пари, ама за 50 лева струва ли си?
Преди време са ти задали въпроса за какво би умрял и не си могъл да отговориш. Сега имаш ли отговор?
Тогава ставаше въпрос за „Възвишение” – „Има ли нещо, за което наистина би умрял в сегашното време?”. Още не мога да си дам точен отговор. За мен няма идеал, който да защитя в момента. Доста са разпуснати стадата от хора, които живеят в България – за мен това е стадо, тотална щета! Има хора, които не ги интересува нищо, орки, а не истински хора. Но може би за моя личен идеал, за моя начин на живот, за веруюто си сигурно бих умрял

* * * * * *