Христо Петков ИЗВЪН КЛИШЕТАТА юни 6, 2019

Уважаеми читателю,

Това интервю за сп. „Биограф“ бе уговорено много бързо, подготовката ми за него бе експресна, накрая закъснях за срещата. По времето, когато ми го даде, Христо Петков снимаше нов филм, за който по-късно разбрах, че е с работно заглавие „Директор на водопад“. Беше зает всеки ден, но въпреки това намери време и за мен. Разбрахме се да се видим в 10 часа сутринта на служебния вход на Народния театър. В 10 часа обаче аз слизах от метрото, а имах поне още 10 минути бързо ходене, докато пристигна на мястото на срещата. Звъннах, за да се извиня, че закъснявам, като се надявах да чуя: „Няма проблем, аз също закъснявам“, но чух: „Няма проблем, аз вече пристигнах“. Почти тичах към театъра, защото знаех, че на обяд той трябва да бъде на снимки и всяка минута е ценна. Когато пристигнах, едва дишах. Въпреки тези перипетии, които сега ми се струват забавни, мисля, че интервюто стана много хубаво. Фактът, че след това чух някои колеги да повтарят въпросите ми като свои в тв разговори с Христо Петков, както и, без да цитират, да препрочитат в ефир огромна част от уводното ми каре, което съм писала и пренаписвала поне 10 пъти, ме навежда на мисълта, че и други са го оценили. С удоволствие ти предлагам да прочетеш оригинала, ако все още не си го направил. Интервюто е публикувано в брой 92, май 2019 г., на сп. „Биограф“.

 

Той е един от най-интересните актьори на съвременната българска сцена. Героите му са сложни и противоречиви, излъчването – на бунтар, а когато разговаряш с него, прави впечатление на ерудиран и уравновесен човек, който мери точно всяка своя дума. Усмихнат е, любезен, забавен, в същото време здраво стъпил на земята, даващ си ясна представа за това, което може, и за онова, което все още не е постигнал. Не отказва левче на просяк, държи на думата си и като че малко се притеснява, когато му кажат, че жените го харесват. Това е Христо Петков. 

Израснал между Варна, София, Хага и ловешкото село Лесидрен, той влиза в актьорската професия почти случайно, но на 39 години вече е изиграл едни от най-сложните роли в театъра. Бил е в пиеси на Гогол, Чехов, Шекспир, зад гърба му са персонажи като Юда, Иван Карамазов, Бенковски, Лаерт и Клавдий в „Хамлет”, има роли в кино хитове като „Дзифт” и „Възвишение”, а в телевизията е един от най-дълбоките като психология герои в сериала „Под прикритие” – Рони, който общува с птици и измъчва хора. Най-новото му екранно превъплъщение е в сериала „Дяволското гърло” на Нова тв. Там прави огромно впечатление в ролята на Асен Чанов – брат на героя на Владимир Карамазов. Асен е странна птица, черната овца в семейството, живее сам с убеждението, че „на тоя свят му трябва друг свят”. Какъв е обаче човекът, който стои зад всички тези сложни персонажи?

  

 

Христо, роден си във Варна, живял си на много места. Какви са спомените ти от детството?   

Баща ми беше екскурзовод на Златни пясъци, когато бях малък. Майка ми също работеше там, а аз съм ходил на седмична детска градина. Спомням си първия си ден там. Беше много тежък! Оставиха ме, плаках може би около 4 часа. Първоначално „другарките” се опитваха да ме успокояват, но така ревях, седнал на една пейка, че накрая ми викаха: „Стига бе, магаре!”. Иначе бяха страхотни! Детската градина също беше на Златни пясъци, природата – красива… Нямам лоши спомени, но цяла седмица да не се прибираш вкъщи, да те взимат в събота сутринта, а в понеделник пак да те връщат, е странно. Може би заради това обичам да съм сам. Особено когато работя, искам да се уединя. Както казва един мой приятел, самотата е голям съюзник, ако знаеш как да я използваш.

В един момент обаче заминаваш за Холандия? 

Живях във Варна до 5-и клас. За една коледна ваканция отидох при баба и дядо на село – Лесидрен, близо до Ловеч. Докато бях там, дядо почина, аз бях много близък и с него, и баба си, не можех да я оставя сама. Във Варна бях много слаб ученик и реших, че няма да е зле да уча на село. Година и половина бях в Лесидрен, където изведнъж успехът ми зверски се вдигна! Училището беше срещу нас и нямаше как да не се подготвя добре. Като завърших 7-и клас, отидох в Холандия при баща си, който работеше в българското посолство там. Не знаех езика, училището беше интернационално, имаше деца от всякакви страни, всички уроци – на английски, трябваше да уча и холандски. Първата година беше трудно, след това изведнъж всичко се нареди. Като няма с кого да говориш български, научаваш английски.

Като дете

Преди да кандидатстваш „Актьорско майсторство” в НАТФИЗ, не си ходил много на театър. Как това стана твоя професия? 

В Холандия четях книгите на Джон Гришам. Тогава излезе и филмът „Фирмата” с Том Круз и се запалих да ставам адвокат. Веднъж баща ми ме заведе на дипломатически коктейл, където един американец ме попита какъв искам да стана и аз казах: „Адвокат!”. А той: „По-добре стани актьор. Горе-долу същото е, но учиш по-малко”. Когато се върнах в България, не признаха холандската ми диплома и се наложи да уча още, за да взема средно образование. Системата там е такава, че можеш да си избираш предметите, вместо да се занимаваш с всичко. Зле съм с точните науки, насочих се към хуманитарните и така пропуснах много неща, които в България ми трябваха, за да се дипломирам. Разбрах за едно училище по интереси в София – 151-о, където имаше профил „Театър”. Учих там година и половина, кандидатствах в Софийския университет, приеха ме „Скандинавистика” и „Арабистика”. Често съм се чудил какво щеше да стане, ако бях избрал това. Може би нямаше да е лошо. Малко по-късно обаче ме приеха и във ВИТИЗ – „Кукли” – държавна поръчка, и „Драма” – платено. Явих се на изпитите, изложих се зверски на последния кръг и мислех, че ще ме скъсат. Но проф. Надежда Сейкова явно е видял нещо в мен, взе ме и така започна всичко. Между всички специалности, в които бях приет, аз взех, че избрах единствената платена. Баща ми пита: „Добре, де, защо „Драма”? Ето например Мариус Куркински е завършил „Кукли”. Но аз усещах какво ме влече.

Нямаше да е зле, ако беше скандинавист или арабист? Сега зле ли е? 

След като завърших, имаше период, в който много репетирах и играех, но и период на застой, в който нямах работа и се чудех дали изборът ми е бил правилен. Беше между 2005-а и 2007 г. Не репетирах нищо, започнах да мисля за представление, което сам да режисирам, но режисьорът Явор Гърдев ме покани в спектакъла си „Нощна пеперуда” в Народния театър и после някак всичко се нареди. Така че не съжалявам за избора си.

Рони от „Под прикритие“

Връщаш се в България от Холандия през 1996 г. Това е един от най-шоковите периоди за страната ни. 

Бяха трудни години и за България, и за семейството ми. Баща ми беше безработен известно време, имали сме много тежки моменти с него… така, по мъжки. Обаче не си спомням да ме е натоварвал. Винаги ми е помагал, не ме е карал да се чувствам зле. Нито пък съм съжалявал, че съм се върнал – защото имаше и възможност да остана в Холандия. България много ми липсваше – приятелите, цялата ми среда тук, климатът… Исках да се върна. Не бих живял другаде. Бих работил, бих пътувал, но не си представям, че ще живея в чужбина за постоянно.

Твърди се, че с теб се живее трудно преди премиера. 

Не само преди премиера. Осъзнавам, че не съм лесен за изтърпяване. Когато работя нещо, което ме вълнува, му отделям много голяма част от времето си, не се разпилявам, вглъбявам се и мисля за това, което правя. Не знам обаче дали това е добре.

На екран, а и на сцената, имаш много силно, мъжествено присъствие. Така ли се възприемаш самият ти – като мъжкар, който може да се изправи срещу всичко? 

Не. Това е клише, което върви с някои от ролите ми, особено с телевизионните, от които повечето хора ме познават. Знаят екранното ми име и това е. Дълго се обръщаха към мен по улиците с „Рони” заради ролята ми в „Под прикритие”. Сега сигурно ще стана „Асен” заради „Дяволското гърло”, а малко по-късно може би ще съм Иван или нещо друго. Не се възприемам нито като мъжкар, нито като екшън герой, гледам да си върша работата и да правя неща, които са ми интересни. Ако ролята не ме вълнува, независимо от финансовите условия, не я правя. Отказвал съм работа, защото човек неусетно влиза в клише, а аз не искам това за себе си. То дори не е мое собствено клише, а начинът, по който някои ме възприемат – че винаги играя лошия, мъжкаря, психопата. Това не отговаря на истината за мен като човек.

В спектакъла „NeoДачници“, реж. Иван Пантелеев. Снимка: Владимир Карамазов 

Вярно ли е, че нито една своя роля не можеш да наречеш завършена?

Вярвам, че в театъра ролята се развива с течение на времето и всеки път на сцената е предизвикателство за нещо ново, което може да се случи. Човек не бива да се повтаря и да се стреми да прави същото като преди, не бива да се задоволява с нещо, което е постигнал, а трябва да продължава да търси. В този смисъл ролите ми не са завършени – те могат да имат продължение.

Скромен ли си или твърде самокритичен? 

Доста съм самокритичен. И гледам да съм здраво стъпил на земята, да не се влияя от мнения на други хора, независимо дали са позитивни или негативни. Важното е да си върша работата. Едно от най-неприятните неща, които можеш да видиш в един артист, е че си е самодостатъчен на сцената. Хората мислят, че съм надут, с високо мнение за себе си, но не е така. Тези, които ме познават, знаят, че съм по-скоро стеснителен, притеснявам се да говоря за себе си. Ако излъчвам нещо, заради което другите ме мислят за високомерен, то е по-скоро защото се притеснявам.

Чувстваш ли се харесван като мъж? Около „Дяволското гърло” имаш доста фенки. 

Това ме учудва, честно казано. От известно време никъде не съм излизал, не съм срещал кой знае колко хора, забелязвам, че около сериала има някакво движение, но не съм наясно какво става извън работата, с която се занимавам в момента.

Правиш ли нещо друго с времето си, освен да работиш? 

Когато имам свободно време, гледам да го прекарвам със сина си, който е на 5 години. С него съм съвсем различен от това, което правя в работата си. Прекарваме много време в игри и закачки. Гледам и да спортувам, когато мога.

По време на снимките на „Дяволското гърло“

Вярно ли е, че правиш по 50 лицеви опори всеки ден? 

Това са измислици на Стефан Иванов (драматург и поет – б.а.) по повод пиеса, която написа за мен и Елена Димитрова. Това е неговото виждане за мен. Представя си, че правя 50 лицеви опори на ден, и също започнал. Но той всъщност не знае, че аз не ги правя (смее се – б.а.). Много рядко се занимавам с това, макар че е хубаво човек да спортува. Аз обаче играя тенис на корт, карам сноуборд, обичам футбола… Да се затворя да правя лицеви опори… случвало се е, но не ми е навик. Не е нужно да си фитнес маниак и да мислиш за плочките на корема си и че трябва да изглеждаш силен. Как изглеждаш не е най-важното. Можеш да имаш силно присъствие и без плочки на корема.

Общото впечатление от героите ти е, че са хора с големи вътрешни конфликти. Това отразява ли ти се извън сцената? Всеки има лични демони, но ти като че ги вадиш от себе си пред толкова много хора.

Наскоро имаше рокади в „Хамлет” в Народния театър и сега играя Клавдий, който преди се играеше от Мариус Куркински. В този герой има голяма вътрешна борба и, ако не бръкнеш в себе си, няма как да се получи. И е особено. Хем е хубаво усещане, защото когато всичко се базира на вътрешния ти живот, е възможно да станат много интересни неща. В същото време е леко плашещо. Когато играем „Хамлет”, знам, че не само трябва да бръкна дълбоко в себе си, но и да се отворя пред толкова много хора и да извадя нещо, което е дълбоко скрито в мен. Но често това е освобождаващо и пречистващо, защото всеки има грехове и демони и, когато минат през нещо друго, е като психоанализ. По-скоро е освобождаващо, отколкото изтощаващо. Въпросът е човек да признае пред себе си какви са греховете и демоните му.

Какви са твоите? 

Нямам кой знае какви, но като всеки човек, и аз не съм безгрешен. Има неща, за които не мога да кажа, че съжалявам, но осъзнавам, че заради моите действия друг е страдал… или просто самият аз съм бил объркан…

С Леонид Йовчев и Мариус Куркински в „Хамлет” (реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов”). Снимка: Симон Варсано

Има ли в живота ти авторитет, пред когото искаш да се докажеш, както героят ти в „Дяволското гърло” се доказва пред баща си? 

Не. Аз дори пред себе си не се доказвам. Според мен Асен иска да се докаже повече пред себе си, отколкото пред баща си. Беше много интересно, докато снимахме „Дяволското гърло”. Много съм близък с Владо Карамазов още от ВИТИЗ, защото сме били в един и същи клас. С Теодора Духовникова също сме приятели, както и други от участващите в сериала. По време на кастингите не знаех кои са другите актьори. Когато разбрах, че с Владо ще играем братя, много се зарадвах. Беше страхотно – два месеца и половина в Смолян и Пампорово! Стана през лятото, нямахме представления, всичко бяхме вложили в сериала и според мен това личи. Всички, които участвахме, много обичахме това, което правим, много го мислихме, репетирахме, въртяхме го така, че да ни стане интересно, защото ако на нас ни е интересно, и на зрителите ще им хареса. Беше хубаво! Освен това от първия ден знаехме историята и можехме да се концентрираме. В сериалите често нещата стават ясни ден за ден. Днес получаваш текста, утре го снимаш и не знаеш какво ще бъде по-нататък…

Светът разочаровал ли те е? Идвало ли ти е да се оттеглиш от него, както Асен – в планината? 

Може би го правя подсъзнателно. Склонен съм към такива неща. Често, когато нещо около работата не върви, изпадам в малко тежки състояния, в които си казвам, че няма никакъв смисъл, нищо не става, не съм за тази работа. Да, имам такава склонност.

Имаш интересна случка на гроба на Джим Морисън. 

Беше в период, когато много пътувахме със „Сфумато”, правехме турнета във Франция и седяхме там по цял месец, като всеки ден имахме представления. Мисля, че стана на първото турне, бяхме с „Братя Карамазови” и аз, като всеки турист, отидох да търся гроба на Джим Морисън. Той всъщност не е нищо особено. Би трябвало да има бюст, който обаче е откраднат от фенове. Просто е оградено място, над което пише „Джим Морисън”. Седях там, запалих цигара и си мислех колко е обикновено. Но точно тогава един гарван дойде и пусна орех, който ме удари по главата. Още си го пазя! За мен това беше знак, а аз вярвам в знаците. Не че ми влияят, но ги забелязвам. Бяха хубави тези дни във Фанция… Интересно е да играеш пред чуждестранна публика със субтитри. Имали сме представления и в Южна Корея, в Русия. Тези хора показаха такива реакции, толкова им беше близко всичко, което направихме… страхотно беше!

В „Последното изкушение” (реж. Веселка Кунчева, Народен театър „Иван Вазов”). Снимка: Иван Дончев

Разочаровал ли си се от публиката? 

Ще ти кажа кое ме драни! Това с телефоните по време на представление! Побърква ме направо! Откачам! И не само когато звънят… Преди всяко представление се чува анонс: „Моля, изключете мобилните си телефони!” – почти няма представление, на което да не звънне телефон! В чужбина това не ми се е случвало. Никога! А тук се случва непрекъснато! Това, че някакви хора си скролват, докато играеш, също е много дразнещо! Изключително е неприятно, разконцентриращо и… полудявам! Понякога ми се иска да спра представлението и да кажа: „Моля ви, изключете си телефона!”. Присъствах на едно представление във Варна на Питър Брук по „Великият инквизитор” на Достоевски – два часа моноспектакъл… Изведнъж звънна телефонът на една жена и този човек откачи! Започна да крещи: „Изключете го!”. Жената се шашна. После той спря, обърна се и каза: „Извинявайте, ще върна малко”, а хората започнаха да ръкопляскат, включително жената с телефона… Иначе нямам никакви проблеми с публиката. Никой не е длъжен да харесва мен, нито представлението, в което играя.

Какво ще кажеш за „Възвишение”? Огромен пробив, пуснаха го и по НВО. Там също правиш силна роля – водач на чета, революционер.

Пак мъжкар (смее се – б.а.)! Беше страхотно това с „Възвишение”. Изпълнена мечта! Когато прочетох книгата, си казах: „Ако някой направи филм, ще е страхотно!”. И изведнъж разбрах, че режисьорът Виктор Божинов прави филм. И ме покани и то без кастинг! А като видях с какви хора… повечето в екипа сме си много близки и в живота. Не знам дали Вики е знаел това, но бяхме огромна група, която си се виждахме през ден още преди да направим филма. Алек Алексиев пък го познавам от малък, брат е на един от най-добрите ми приятели – Цветан Алексиев. Много харесвах Цецо като актьор, още преди да се запозная с него, учил съм се от него, а това, че сега играем заедно, е жестоко! За „Възвишение” си спомням, че беше много трудно. Още в първия снимачен ден си казах: „А, не! Това ще бъде ад!”. В деня, преди да започна подготовката за филма, завърших „Под прикритие”, пак с Вики. Обаче разликата беше от земята до небето. В „Под прикритие” играех мутра от хората на Иво Андонов, които седят, пият кафета, клатят си краката и от време на време стрелят. Докато във „Възвишение” изведнъж мъкнехме по 25 килограма костюми и пушки по себе си в люта зима, дълги преходи преди снимки, ставане в шест… След първия ден седяхме в един хотел в Плевен и не можехме да си кажем имената, толкова бяхме изморени. Но мисля, че си заслужаваше. Много беше вдъхновяващо – цялата тази история, романът на Милен Русков, това, че успяхме да направим филма, беше страхотно.

Там си бунтовник. Би ли тръгнал на война?

Не. Играл съм революционери… Бенковски например. Интересувал съм се от тази тема, но не бих тръгнал на война. Това е едно от нещата, които са много сгрешени – всяка секунда някой по света умира за нищо – заради конфликти, които биха могли да се разрешат, ако хората се погледнат отстрани и разберат, че това е безумие. Знам, че войни е имало, откакто свят светува, но мисля, че човечеството трябва да си даде сметка, че не разрушението е отговорът на нещата. Не обичам да прекланям глава, но бих намерил друг начин да се разреши конфликтът – със сигурност не бих убил или навредил на други хора. Абсурд! И то заради политически причини! Е, ако трябва да защитавам детето си, бих тръгнал на война.

С Александър Алексиев (Гичо) в кадър от „Възвишение“

Как те промени раждане на сина ти? 

Това, което се промени, е че като с всяко дете изведнъж родителят вече не е на първи план, има нещо, което е много по-важно от теб, и това веднага ти срязва егото поне наполовина. Оттук нататък вече винаги ще има нещо по-важно от теб, което според мен е добре. Не е хубаво човек да се концентрира върху себе си, да е вгледан изцяло в собственото си отражение и в това, което представлява за другите. Много по-хубаво е да се грижиш за някого. Отразява ми се добре. Дълго съм живял сам и това със сигурност влияе. А когато имаш дете, всичко, което си правил самостоятелно, остава на заден план… Но пък от друга страна винаги можеш да дойдеш в гримьорната и да мислиш за своите роли (смее се – б.а.).

От какво те е страх? 

Страхувам се най-много от себе си. Според мен хората често са склонни да влизат с автоматизми, които неусетно ги превръщат в роботи. От това ме е страх – да не изгубя желанието си за свобода и откривателското усещане за живота. Понякога хората губят тази искра и започват да се вторачват в неща като пари, кариера и малки ежедневни проблеми. Страх ме е да не се случи и с мен.

Какво те вбесява? 

От известно време съм в особено състояние, в което много трудно мога да се ядосам. Не знам как се получи. Преди време бях доста по-нервен, а в момента съм в някакъв дзен. Единственото място, където се ядосвам, е на сцената. Вярвам, че медитацията е голяма крачка, която човек може да направи за собственото си развитие. Правя йога, когато мога, влияе ми добре. Мисля, че всичко тръгна от Станислав Генадиев (актьор и хореограф – б.а.). Той работеше с нас още от „Нощна пеперуда”, след това – в „Хамлет”. Покрай него за първи път започнах да се занимавам и видях, че ми действа много добре не само физически, но и ментално. Не съм спец, но усещам, че ми влияе добре, а това с медитацията ме интересува. Ако всички медитираха по 10 минути сутрин, щеше да има много по-малко конфликти.

Ако 15-годишният Христо срещне Христо сега, ще го хареса ли? 

Мисля, че ще да. Стремя се да не вървя срещу себе си. Ако срещу мен се изправи нещо, което не ми харесва, гледам да го заобиколя. Не съм правил почти никакви компромиси със себе си, така че не би трябвало 15-годишният Христо да не хареса 39-годишния. Общо взето съм изпълнил повечето си мечти. Исках да следвам желанията си, следвал съм ги и съм доволен от това, което съм постигнал.